Той рисуваше прекрасни графики и тя се изтягаше срамежливо изчервена на леглото, докато той я рисуваше, с молив, с въглен, с пастел, покривайки лист след лист с образа й, сякаш всяка графика по някакъв начин беше официално потвърждение на единението им.
Водеше я в Британския музей и й показваше особено интересните за него експонати, разказваше историята им: плочка с клиновидно писмо от Амарна; покрит със синя глазура хипопотам; глинен чиреп с надписи от епохата на Рамзесите с рисунка на мъж, обладаващ жена откъм гърба.
— Хладно е желанието на кожата ми — преведе й веднъж надписа в долната част на камъка.
— Моето пък не е — засмя се тя, сложи ръце на главата му и го целуна страстно, без да обръща внимание на многобройните посетители наоколо.
Посетиха и други музеи — този на Питри, на Бодлейан, на сър Джон Соан, където беше изложен саркофагът на Сети I — а тя на свой ред го заведе в лондонската зоологическа градина, където един неин познат, който работеше там, извади питона от клетката му и го даде на Даниел да го подържи, което изобщо не му хареса.
Родителите й в крайна сметка се бяха разделили, но тя беше толкова погълната от живота с Даниел, че раздялата им почти не я засегна. Дипломира се и записа магистърска стенен, все още без да осъзнава какво става, сякаш всичко се случваше в някаква паралелна вселена много далеч от всеобгръщащата реалност на връзката им. Беше толкова щастлива. Толкова цялостна.
— Какво повече? — попита една вечер, докато лежаха заедно след един особено изтощителен любовен сеанс. — Какво повече бих могла да искам?
— Какво повече би могла да искаш? — попита Даниел.
— Нищо — отвърна тя и се сгуши до него. — Нищо на света.
— Даниел е извънредно талантлива личност — каза баща й, когато му съобщи за връзката им. — Един от най-добрите учени, които съм имал привилегията да обучавам. От вас ще стане прекрасна двойка. — Замълча, след което добави: — Само че внимавай, Тара. Както всички надарени хора, и той носи в себе си тъмнина. Не му позволявай да те нарани.
— Той няма да ме нарани, татко. Знам, че няма да го направи.
Любопитно, но фактът, че го беше направил, беше нещо, за което дълбоко в себе си винаги беше обвинявала по-скоро баща си, отколкото Даниел, като че ли предупреждението беше разбило връзката им, а не човекът, за когото я беше предупредил.
Чайната „Ахва Вадуд“ беше долнопробно заведение с трици по пода и маси, пълни със старци, които сръбваха чай и играеха на домино. Видя го веднага щом влезе — седеше в дъното и пафкаше шиша, свел замислено глава над дъската за табла. Изглеждаше съвсем като последния път, когато го беше видяла преди шест години, въпреки че косата му беше малко по-дълга и лицето му беше по-загоряло. Тя се поколеба за миг, преодоля неприятното усещане в стомаха си и тръгна към него. Озова се до масата, преди той да вдигне глава.
— Тара!
Тъмните му очи се разшириха. Двамата се взираха известно време безмълвно един в друг, след което тя се наведе през масата, вдигна ръка, зашлеви го и изсъска:
— Путка такава!
Луксор, хълмовете на Тива
Лудият клечеше до огъня и ровеше въглените с пръчка. Скалите наоколо се издигаха огромни и смълчани и единственият звук от друго живо същество беше спорадичният вой на някакво куче. Над рамото му висеше белият кръг на луната.
Той се взираше в трепкащите пламъци. Лицето му беше изпито и мръсно, над раменете на парцаливата му джелаба висяха кичури сплъстена коса. Виждаше богове в пламъците: странни фигури с човешки тела и глави на зверове. Имаше една с глава на чакал, друга с птича глава и трета с висока фризура и продълговато крокодилско лице. Фигурите го плашеха и радваха едновременно. Той започна да се клати на пети, устните му трепереха. Страховитите образи в краката му го хипнотизираха.
Пламъците му разкриха други тайни: тъмна стая, ковчег, накити, предмети, струпани до някаква стена, мечове, щитове, ножове. Той зяпна в почуда.
Пламъците помръкнаха, но само за миг, и когато отново засияха, стаята беше изчезнала и на нейно място имаше нещо друго. Пустиня. Километри нажежени пясъци и една армия, която крачеше през тях. Чу тропота на копита и протяжния мотив на песен. И на друга песен, долитаща отдалеч, като рев на лъв. Изглежда, идваше изпод пясъка и ставаше все по-силна, докато не заглуши всички останали звуци. Клепачите на мъжа започнаха да трепкат, дишането му се учести. Той вдигна тънките си ръце и запуши ушите си, защото го боляха от ужасния шум. Пламъците подскочиха, задуха вятър и за негов огромен ужас пясъците, в които се взираше, започнаха да бълбукат и да се надигат като вода. Залюляха се, надигнаха се и се изправиха като стена пред него, огънаха се нагоре и нагоре, и нагоре и погълнаха цялата армия. Той изпищя и падна назад, защото знаеше, че ако не се махне, пясъците ще погълнат и него. Скочи и затича с вой към хълмовете, колкото му държаха силите.