— Не! — отекваха в нощта писъците му. — Аллах, пощади ме! Аллах, имай милост над душата ми! Нееее!
14
Кайро
Джени го беше описала като „Майктайсъновата седмица на Тара“. Първо Даниел я беше изоставил, след това почти едновременно беше разбрала, че майка й е болна от неизлечим рак. Два жестоки удара дошли отникъде, един след друг, които я бяха хвърлили в нокаут.
— Олеле — беше казала Джени, — направо като от Майк Тайсън.
Сега, като поглеждаше назад — а през последните шест години не беше правила нищо друго освен да гледа назад и да преиграва едни и същи моменти наново и наново — виждаше, че признаците са си били там още от самото начало.
Въпреки близостта им Даниел винаги се държеше на дистанция от нея. Щом свършваха да се любят, веднага се потапяше в книгите си, сякаш уплашен от дълбочината на чувството, което току-що беше показал. Разговаряха непрекъснато, но той някак успяваше да не разкрие нищо за себе си. За годината и нещо, в която бяха заедно, тя не беше разбрала почти нищо за него — като екскаватор, който копае само за да се натъкне на твърда скала непосредствено под повърхността. Беше роден в Париж, беше изгубил и двамата си родители в катастрофа на десетгодишна възраст, беше дошъл да живее при леля си в Англия и беше завършил с отличие Оксфорд. Толкова. Сякаш се беше потопил в миналото на Египет, за да компенсира липсата на свое минало.
Но въпреки това признаците бяха налице. Но тя ги беше пренебрегнала. Беше отказала да ги разпознае. Толкова много го беше обичала.
Краят настъпи съвсем неочаквано. Една вечер тя отиде в апартамента му, година и половина след като се бяха запознали, прегърнаха се, дори се целунаха, след което той се отдръпна.
— Днес получих съобщение от Върховния съвет по антиките — каза и я погледна, но отбягна погледай. — Разрешиха ми концесия за разкопки в Долината на царете. Моя експедиция.
— Даниел, това е страхотно! — възкликна тя и го прегърна.
— Толкова се гордея с теб!
Постоя така увиснала на раменете му, след което се отдръпна — усети, че той не отвръща на прегръдката й. Разбра, че това не е всичко.
Какво има?
Очите му изглеждаха по-черни от всякога.
— Това означава известно време да живея в Египет.
Тя се разсмя.
— Естествено, че означава известно време да живееш в Египет. Ти какво си очаквал, да пътуваш всеки ден дотам ли?
Той се усмихна, но изражението му остана странно кухо.
— Това е огромна отговорност, Тара. Да ти позволят да водиш разкопки в един от най-великите археологически обекти на света. Невероятна чест. Ще трябва… да съсредоточа цялото си внимание върху това.
— Естествено, че ще трябва да съсредоточиш цялото си внимание върху това.
— Цялото си внимание.
Нещо в начина, по който произнесе „цялото“, я накара да потръпне, сякаш долови предупреждение за още по-жестоко сътресение. Тара отстъпи, потърси очите му с поглед, но не успя да ги намери.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Даниел? — Мълчание. Тя пристъпи към него и хвана ръцете му. — Всичко е наред. Ще живея няколко месеца без теб. Всичко ще е наред.
На бюрото зад него имаше бутилка водка и той измъкна ръцете си от нейните, взе я и си наля.
— Не е само това.
През тялото й премина нова тръпка, по-силна от първата.
— Не разбирам какво имаш предвид.
Той обърна водката на един дъх.
— Всичко свърши, Тара.
— Свърши?
— Съжалявам, че ти го казвам направо, но не мога да го кажа другояче. Цял живот съм чакал тази възможност. И няма да позволя нищо да ми попречи. Дори ти.
Тя продължи още малко да се взира в него, след което залитна и се подпря на вратата, сякаш я беше ударил в корема. Въздухът в стаята стана тежък и плътен като олово.
— Как… бих могла да ти попреча?
— Не мога да ти го обясня, Тара. Просто трябва да се съсредоточа върху работата си. И не трябва да имам никаква… тежест.