— Тежест ли! — Едвам се насили да произнесе думите. — Това ли съм аз за теб, Даниел? Тежест?
— Не исках да прозвучи така. Просто трябва да съм… свободен, за да работя. Не мога да имам никакви връзки. Съжалявам. Наистина. Последната година беше най-хубавата в живота ми. Просто…
— Просто намери нещо по-хубаво.
Мълчание.
— Да — каза той накрая.
Тогава тя се свлече на пода. Беше я срам, че плаче, но не можа да се сдържи.
— Господи… — Давеше се в сълзи. — Господи, Даниел, моля те не постъпвай така с мен…
Когато след двайсет минути си тръгна, имаше чувството, че някой е изтръгнал всичките й вътрешности. Два дни не беше на този свят и накрая не можа да се спре и отиде в апартамента му. Никой не отвори, когато задумка по вратата.
— Той се изнесе — каза й студентът, който живееше на долния етаж. — Замина за Египет или нещо такова. Другата седмица идва нов квартирант.
Дори ней беше оставил бележка.
Тя искаше да умре. Стигна дотам, че да си купи пет шишенца аспирин и едно водка.
Същата седмица обаче разбра, че майка й е бодна от рак, и това някак притъпи болезнената, но не толкова силна мъка от заминаването на Даниел, едната агония някак обезсили другата. Когато майка й накрая почина, Тара уреди погребението и замина за една година в чужбина, първо в Австралия, след това в Южна Америка. След завръщането си купи апартамента, постъпи на работа в зоологическата градина и възстанови донякъде душевното си равновесие.
Но болката така и не я напусна. Имаше връзки и с други мъже, но винаги беше резервирана, защото не искаше да изпита и частица от мъката, която беше изживяла заради Даниел.
Повече не го беше чула, нито видяла. До тази вечер.
— Е, заслужил съм си го — каза той.
— Заслужи си го — отвърна тя.
Бяха излезли от чайната, следвани от втренчени погледи и шепот, и в момента вървяха по „Ахмет Махер“ към ислямския център на града; подминаваха сергии, продаващи лампи, лули шиша, дрехи и зеленчуци. Във въздуха се носеше плътен горчиво-сладък аромат на подправки, животински изпражнения и боклуци; стотици най-различни шумове атакуваха слуха им — удари на чук, музика, клаксони и — откъм вратата на един магазин край пътя — ритмичното стържене на машина за точене на фиде. Стигнаха до някакво кръстовище и завиха наляво през една живописна каменна арка с двойка минарета отгоре. Пред тях се простираше тясна уличка, по-претъпкана дори от онази, която бяха напуснали. След още петдесет метра завиха и спряха пред тежка дървена врата. Надписът на стената гласеше „Хотел Саладин“. Даниел бутна вратата и влязоха в малък прашен двор с пресъхнал фонтан в средата и дървена галерия отгоре.
— Драго ми е да съм си вкъщи — каза Даниел.
Стаята му беше на най-горния етаж, с изглед над галерията, много семпла, но чиста. Той светна лампата, свали кепенците на прозорците и наля уиски в две големи чаши. Отдолу долиташе тропот на каруци и човешки гласове. Настъпи продължително мълчание.
— Не знам какво да кажа — обади се той накрая.
— Може би, че съжаляваш.
— Каква полза?
— Поне е нещо.
— Тогава съжалявам, Тара. Искрено съжалявам.
На масата зад него лежеше кутия рязани пури. Той взе една, запали я и издуха гъст облак дим. Изглеждаше нервен и притеснен — погледът му непрекъснато скачаше ту към нея, ту нанякъде другаде. В студената ярка светлина на стаята Тара забеляза, че се е състарил доста повече, отколкото й се беше сторило отначало. В тъмната му коса сребрееха бели косми и по челото му имаше бръчки. Но още беше красив. Господи, беше красив.
— Откога пушиш такива работи? — попита тя.
Той сви рамене.
— От няколко години. И Картър ги е пушил. Мислех, че може да ми донесат част от неговия късмет.
— И донесоха ли ти?
— Не съвсем.
Той напълни отново чашите. Отвън се дочу гръмко свиркане — някакъв мотопед се опитваше да си пробие път през тълпата.
— И как така ме намери? — попита той. — Предполагам, че не си се отбила в чайната случайно.
— Видях бележката, която си оставил на баща ми.
— Аха. Как е той?
Тя му каза.
— Господи. Съжалявам. Нямах представа.
Остави чашата си и се приближи до нея с протегнати ръце, сякаш да я прегърне. Тя обаче вдигна ръка, за да го спре, и ръцете му увиснаха край тялото.