— Тара, съжалявам… Ако мога да ти помогна с нещо…
— Погрижила съм се за всичко.
— Е, ако имаш нужда от…
— Погрижила съм се за всичко.
Той кимна и се отдръпна. Настъпи поредното продължително мълчание. Тя се зачуди какво прави тук и какво се опитва да постигне. Край крушката се виеха пластове дим от пура.
— И какво правиш през последните шест години? — попита тя накрая, като си даваше сметка колко повърхностно звучи въпросът й.
Даниел пресуши уискито си.
— Все едно и също. Копая. От време на време изнасям лекции. Написах няколко книги.
— Тук ли живееш?
— В Луксор. В Кайро съм само за няколко дни. По работа.
— Не знаех, че продължаваш да поддържаш връзка с татко.
— Не поддържам — каза той. — Не си говорим от… — Той замълча и си наля още уиски. — Просто реших, че няма да е лошо да го видя. Не знам защо. Заради доброто старо време или нещо такова. Съмнявам се, че е щял да ми отговори. Той ме мразеше, заради онова, което направих.
— Значи ставаме двама — каза тя.
— Сигурно.
Довършиха бутилката уиски, поговориха какво ново при единия и при другия, хлъзгаха се по повърхността на нещата и не смееха да навлязат по-надълбоко. Шумът откъм улицата се засили, достигна върха си и бавно замря, когато магазините затвориха и тълпата постепенно се разпръсна.
— Даже не ми писа — каза тя. Държеше чашата си в длани. Беше много късно и главата й тежеше от алкохола и от изтощение. Улицата отвън беше празна и тиха и листата шумоляха, сякаш кожата на града се белеше.
— Щеше ли да ти е приятно?
Тя помисли и поклати глава.
— Не.
Беше седнала на ръба на леглото. Даниел седеше на прашния диван в другия край на стаята.
— Ти ми еба майката — каза тя.
Той вдигна поглед към нея и очите им се срещнаха за миг, преди тя да извърне глава и да допие уискито си.
— Както и да е. Това е минало. Свършено.
Още докато го изричаше, знаеше, че не е така. И че нещо тепърва предстои. Някакво много по-дълбоко разрешение.
Вън, от другата страна на каменната арка, през която бяха минали, един прашен черен мерцедес стоеше безшумно до тротоара и чакаше.
15
Луксор
— И не знаеш нищо за никаква нова находка, така ли? — попита уморено Халифа и загаси цигарата си в празната чаша от кафе.
Мъжът пред него поклати глава.
— Никаква гробница? Никакво скривалище? Нищо необичайно?
Ново поклащане на глава.
— Стига, Омар. Ако има нещо, ние рано или късно ще го открием, затова така или иначе можеш да ни кажеш.
Мъжът сви рамене и издуха нос в ръкава на туниката си.
Беше осем сутринта и Халифа не беше мигнал цяла нощ. Очите го боляха, устата му беше пресъхнала и му се виеше свят. През последните седемнайсет часа, с изключение на кратките почивки за молитви и хранене, двамата със Сарийя бяха разпитали всички в Луксор, за които се знаеше, че са по един или друг начин свързани с търговията на антики, с надеждата да открият някаква следа по случая с Абу Наяр. Целия следобед, цялата нощ и цялата сутрин през полицейското управление на „Шария ел-Карнак“ се бяха извървели всички известни търговци и всички бяха дали едни и същи отговори на въпросите му — не, не знаели нищо за никакви нови открития; не, не знаели нищо за никакви нови антики на пазара; и да, ако се сетели нещо, щели да се обадят. Сякаш някой го беше проклел да слуша отново и отново една и съща песен.
Халифа запали поредната цигара. Изобщо не му се пушеше, просто се мъчеше да не заспи.
— И как смяташ, че някой като Абу Наяр е могъл да си позволи да купи нов телевизор и хладилник на майка си?
— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Омар, дребен жилав мъж е късо подстригана коса и нос като луковица. — Аз почти не го познавах.
— Но е намерил нещо, нали?
— Щом казваш.
— Намерил е нещо, заради което са го убили, и ти знаеш какво е то.
— Не знам нищо.
— Ти си Абд ел-Фарук, Омар! В Луксор не става нищо без знанието на фамилията ти.
— Е, този път не знаем. Колко пъти да ти го повтарям? Не знам нищо. Нищо. Нищо.
Халифа се изправи и отиде до прозореца е цигарата в уста. Разбираше, че си губи времето. Омар нямаше да му каже нищо, и толкова. Можеше да му задава въпроси до посиняване и пак нямаше да постигне нищо. Халифа въздъхна дълбоко.