Халифа се усмихна.
— Че всеки, който безпокои мъртвите, ще бъде застигнат от ужасна смърт ли?
— Нещо такова.
— С това ли смяташ, че си имаме работа?
Помощникът му сви рамене и не отговори.
— Не, Мохамед. Не вярвам в древните проклятия. Ако питаш мен, това са глупави суеверия. — Той отвори кутията цигари, но тя беше празна. Смачка я и я захвърли в ъгъла на стаята. — Обаче вярвам в злото. В онова тъмно нещо, което грабва сърцата и умовете на хората и ги превръща в чудовища. Виждал съм го. И сега сме изправени срещу злото. Чистото зло. — Той се наведе, разтри слепоочията си и измърмори: — Аллах да ни пази. Аллах да ни е на помощ.
По-късно, след като хапна за закуска две варени яйца и сирене, Халифа прекоси реката, хвана една маршрутка, плати таксата от двайсет и пет пиастра, слезе чак на Абу ел-Нага и продължи пеш до храма на Хатшепсут на Деир ел-Бахри.
Храмът още от дете беше един от любимите му монументи. Смайващ комплекс от зали, тераси и колонади, изсечен в самия камък в основата на стометрова скала. Дързостта му го оставяше без дъх всеки път, когато го погледнеше. Едно от чудесата на Луксор. И на цял Египет. И на света.
Но опетнено чудо. През 1997-а фундаменталистите бяха избили тук шейсет и двама души, най-вече туристи. По това време Халифа разпитваше някого в близкото село и беше първият полицай на местопрестъплението. След това месеци наред се беше будил нощем облян в пот и чуваше жвакането на обувките си по залените с кръв подове на храма. Сега всеки път, когато виждаше храма, възхищението му се смесваше с усещането за гадене.
Стигна до редицата прашни магазинчета за сувенири от дясната страна на пътя. Собствениците им стояха отпред и подвикваха на минаващите туристи — приканваха ги да разгледат пощенските им картички, бижутата, сламените шапки и алабастровите статуетки и всеки настояваше, че стоката му е най-евтината и най-добрата в цял Египет. Един се впусна към Халифа, размахал някаква тениска с йероглиф отпред, но детективът му махна да го остави на мира, сви наляво, прекоси асфалтирания паркинг, спря пред една подвижна тоалетна и извика:
— Сюлейман! Сюлейман, тук ли си?
Появи се дребен мъж в бледозелена джелаба. Накуцваше. Челото му беше прорязано от дълбок белег, започващ от лявото око и изчезващ под косата.
— Инспектор Халифа, вие ли сте?
— Салаам алекум. Как си приятелю?
— Квайис, хамдулилях. — Мъжът се усмихна. — Благодаря на Аллаха. Ще пиете ли чай?
— Благодаря.
— Седнете, седнете!
Мъжът му посочи скамейката в сянката на близката сграда и сложи чайника на котлона зад фургона. Когато чаят стана, наля две чаши и ги понесе, пристъпвайки много внимателно по неравната земя, сякаш се боеше да не се спъне. Подаде едната чаша на Халифа и седна, като остави своята на скамейката до себе си. Халифа пое ръката на мъжа и сложи в нея един найлонов плик.
— Малко цигари.
Сюлейман бръкна в плика и извади кутия „Клеопатра“.
— Нямаше нужда, инспекторе. Аз съм длъжникът.
— Не си ми длъжен за нищо.
— С изключение на живота ми.
Преди четири години Сюлейман ал-Рашид беше работил като охрана на храма. Когато фундаменталистите бяха дошли, той беше получил куршум в главата, опитвайки се да защити група шведки и децата им. След кланицата всички го бяха помислили за мъртъв, но Халифа беше напипал пулса му и беше повикал линейка. Сюлейман беше изкарал няколко седмици на ръба на смъртта, но в крайна сметка беше оживял. Беше ослепял от раните си и затова не можеше повече да работи като пазач. Сега държеше една от тоалетните при храма.
— Как ти е главата? — попита Халифа.
Сюлейман сви рамене и потри слепоочията си.
— Горе-долу. Днес ме боли малко.
— Ходиш ли редовно на лекар?
— Лекари ли! Пфу! Боклуци!
— Ако те боли, трябва да се прегледаш.
— Добре съм си, благодаря.
Сюлейман беше горд мъж и Халифа реши да не настоява. Вместо това го разпита за жената и децата му и го подразни за загубата на любимия му отбор „Ел-Ахли“ от отбора на Халифа „Ел-Замалек“ в последното дерби на Кайро. След това се умълчаха. Халифа беше зяпнал група слизащи от автобуса си туристи.
— Сюлейман, имам нужда от помощта ти — каза накрая.
— Разбира се, инспекторе. Каквото кажете. Знаете, че съм на ваше разположение.
Халифа отпи от чая си. Беше му съвестно, че замесва приятеля си и че се възползва от чувството му за задълженост. Човекът беше изстрадал достатъчно. Но информацията му беше необходима. А Сюлейман винаги държеше ухото си близо до земята.