— Мисля, че са открили нещо. Гробница или тайник. Нещо голямо. Никой не иска да говори, което не е странно. Странното обаче е, че не алчността им държи устите затворени, а страхът. Всички са изпаднали в ужас. — Той допи чая си. — Да си чул нещо?
Сюлейман не каза нищо, само продължи да разтрива слепоочията си.
— Вярвай ми, не ми е приятно да питам точно теб. Но един човек вече е убит и не ми се ще други да го последват.
Сюлейман продължи да мълчи.
— Има ли нова гробница? — попита Халифа. — Ти чуваш почти всичко, което става.
Сюлейман се намести на скамейката, взе чашата си и бавно започна да отпива малки глътки.
— Чувам разни работи — каза замислено. — Нищо конкретно. Както сам казваш, хората ги е страх.
Обърна бавно глава и огледа е невиждащите си очи трептящите в жегата стени жълтеникавокафяв камък.
— Мислиш, че ни наблюдават ли? — попита Халифа, след като проследи погледа му.
— Знам, че ни наблюдават, инспекторе. Те са навсякъде. Като мравките.
— Кои са навсякъде? Какво знаеш, Сюлейман? Какво си чул?
Сюлейман продължи да отпива от чая си. Халифа забеляза, че очите му са се насълзили.
— Слухове — промълви накрая. — Парчета. Една дума тук, друга дума там.
— И какво казват?
Гласът на Сюлейман се сниши до шепот.
— Че са открили гробница.
— И?
— И че в нея има нещо изключително. Нещо безценно.
Халифа разклати листенцата чай на дъното на чашата.
— Имаш ли представа къде?
Сюлейман кимна към хълмовете.
— Някъде там.
— „Някъде там“ е доста обширно понятие. Нещо по-точно?
Поклащане на глава.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Продължително мълчание. Над асфалта на паркинга трептеше мараня. Някъде отзад се чу рев на магаре. Двама европейци се пазаряха с един шофьор на такси за цената до реката.
— Защо всички са толкова изплашени, Сюлейман? — попита тихо Халифа. — Кой се е добрал до тях?
Мълчание.
С кого си имам работа?
Сюлейман се изправи и взе двете празни чаши. Все едно не беше чул въпроса.
— Сюлейман? Кои са тези хора?
Мъжът се отправи към фургона-тоалетна. Заговори, без да обръща глава.
— Саиф ал-Таар. Страх ги е от Саиф ал-Таар. Съжалявам, инспекторе, но имам работа. Радвам се, че наминахте.
Изкачи се по стълбичката на фургона, влезе и затвори вратата.
Халифа запали цигара, облегна се на стената и прошепна: Саиф ал-Таар. Защо ли си знаех, че ще си ти?
Абу Симбел
Младият египтянин се смеси с тълпата. Бейзболната му шапка беше нахлупена ниско над очите. Не се различаваше но нищо от другите туристи, които се разхождаха в краката на четирите гигантски статуи, ако не се броеше това, че си говореше тихо сам и не проявяваше никакъв интерес към огромните седнали фигури. Вниманието му по-скоро беше насочено към тримата униформени пазачи на пейката наблизо. Младежът погледна часовника си, свали сака от рамото си и започна да го разкопчава.
Беше утро. Два автобуса току-що бяха стоварили на асфалта група американски туристи, всичките в жълти фланелки. Продавачите на картички и дрънкулки ги наобиколиха като ято оси.
Младежът приклекна, отвори сака и зарови вътре. Вляво от него група, японски туристи се бяха скупчили около екскурзоводката си, която държеше в ръка вятърна въртележка, за да могат да я различават.
— Великият храм е построен от фараон Рамзес II през тринадесети век преди Христа — извиси глас тя — и е посветен на боговете Ре-Характи, Амон и Пта…
Единият от тримата пазачи наблюдаваше младежа, който говореше на себе си. Двамата му колеги пушеха и разговаряха.
— Четирите седнали статуи представляват царя-бог Рамзес, Всяка от тях е висока над двайсет метра…
Американските туристи заприиждаха сред смях и глъч. Един държеше камера и наставляваше съпругата си как да позира, казваше й да отиде по-напред, да мръдне наляво, да се усмихне. Младият египтянин се изправи отново с едната ръка в сака. Пазачът продължаваше да го гледа и ръгна с лакът колегите си, които прекратиха разговора си и също погледнаха към него.