— По малките статуи в краката на Рамзес представляват майката на царя Мутийя, любимата му жена Нефертари и някои от децата му.
Младежът изведнъж повиши глас. Няколко туристи се обърнаха и го изгледаха. Той затвори очи за миг, след което се усмихна широко и извади ръката си от сака. В нея имаше автомат „Хеклер и Кох“. Едновременно с това свали кепето си и между веждите му лъсна дълбок вертикален белег.
— Саиф ал-Таар! — изкрещя той, насочи автомата срещу тълпата и натисна спусъка. Чу се щракане, но огън не последва.
Тримата полицаи скочиха и грабнаха карабините си. Всички останали просто застинаха на място, вкаменени от ужас. За миг всичко замря, докато младежът трескаво се бореше с оръжието си, след което натисна спусъка и този път хеклерът не засече. Звуците на забиващите се в плътта куршуми, на трошащите се кости и на плискането на кръвта по пясъка бяха неописуеми. Хората се разбягаха обезумели, някои далеч от стрелеца, други, напълно объркани, право към него, разнесоха се писъци на болка и ужас. Мъжът с камерата падна под краката на бягащите; тримата пазачи бяха изблъскани на земята. Въпреки трещенето на автомата и писъците се чуваше, че младежът пее и се смее.
Изстрелите продължиха не повече от десет секунди, напълно достатъчни да покрият нозете на статуите с трупове. След това хеклерът засече отново и настъпи странна тишина. Стрелецът захвърли автомата и хукна към пустинята.
Не стигна далеч. Петима търговци на сувенири се втурнаха след него, хванаха го, събориха го на земята и започнаха да го ритат. Главата му отскачаше като топка.
— Саиф ал-Таар — изкрещя през смях, с бликаща от устата и носа кръв той. — Саиф ал-Таар!
16
Кайро
Тара се събуди внезапно. Седна на леглото и се огледа. Беше в леглото на Даниел в хотелската му стая. За миг се ужаси, че сигурно… След това видя, че е с всичките си дрехи, видя и чаршафите на дивана отсреща, където вероятно беше спал той. Погледна си часовника. Беше почти обед.
— Отврат — измърмори тя и неуверено стана. Главата я цепеше.
До леглото имаше бутилка минерална вода и тя отви капачката и я надигна. Откъм улицата долиташе шум. От Даниел нямаше и следа. Нито бележка.
Дълбоко в себе си тя се чувстваше необяснимо омърсена от срещата предишната вечер — сякаш като беше дошла тук, се беше унизила. Искаше да се махне преди да се е върнал и затова след като допи водата, му написа бележка, в която се извиняваше, че вечерта е заспала, взе си чантата и излезе. Не му писа къде е отседнала.
На улицата понечи да тръгне към каменната арка, през която бяха минали предишната вечер. След това се сети, че може случайно да се натъкне на Даниел, и затова тръгна точно в обратната посока по тясната уличка, която навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в Стария ислямски квартал.
Беше горещо и прашно и пълно с хора — жени с кошници прясно изпечен хляб на главите, продавачи с колички, деца, яхнали магарета. При други обстоятелства сигурно би се насладила на изживяването: на чуждоземните звуци и миризми, на живописните сергии с кошници фурми и сушени цветове от хибискус, на клетките, пълни със зайци, патици и кокошки.
Но сега беше уморена и объркана. В съзнанието й нахлуваха резки звуци — удари на чук, пронизителен вой на клаксони, усилено докрай радио — направо се забиваха в мозъка й. Вонята на изпражнения и подправки я замайваше, притискащата я от всички страни тълпа я задушаваше. Мина покрай група младежи, които разтоварваха медни пръти от някакъв камион, покрай някакво момиче, седнало на купчина чували, покрай двама старци, които играеха табла на купчина чували на тротоара — и й се струваше, че всички я зяпат. Някакъв мъж на едно строително скеле изкрещя нещо, но тя не му обърна внимание и продължи да си пробива път през тълпата, да се блъска в хората, да се задъхва и да съжалява, че не е останала в хладната спокойна и безопасна хотелска стая.
След десетина минути стигна до някакъв мъж, който колеше пилета направо на тротоара. Изваждаше ги от клетката едно по едно, извиваше главите им назад с палец на клюна, срязваше им гърлата и хвърляше още мърдащите тела в голям пластмасов бидон. Край него се бяха събрали зяпачи и Тара се присъедини към тях, отвратена от сцената, но и странно привлечена от нея.
Отначало не забеляза мъжете, толкова беше хипнотизирана от ножа на касапина, който навлизаше в меката розово-бяла плът на пилешките гърла. Едва след като зяпа няколко минути, вдигна случайно поглед и ги видя срещу себе си — двама, с бради, с черни джелаби и имми, увити ниско над челата. И двамата гледаха право в нея.