Тя издържа погледите им за момент, след което насочи отново вниманието си към касапина. Главите на още две птици хвръкнаха и тя отново вдигна очи. Двамата продължаваха да се взират в нея с безизразни физиономии и немигащи погледи. В тях имаше нещо заплашително и Тара побърза да се отдели от тълпата и тръгна по улицата. Мъжете изчакаха няколко секунди и я последваха.
След петдесет метра тя спря пред някакъв магазин за дъски за табла. Мъжете в черни роби също спряха, без да си дават труда да прикриват факта, че я наблюдават. Тя тръгна, и мъжете също тръгнаха: вървяха, придържайки се на трийсетина метра зад нея, без да я изпускат от поглед. Тя ускори крачка и сви вдясно по някаква улица. Десет крачки, петнайсет, двайсет — и те отново се озоваха зад нея. Сърцето й заби лудо. Улицата беше по-тясна и от предишната и продължаваше да се стеснява, сградите от двете й страни се сближаваха като челюсти на клещи, тълпата ставаше все по-плътна. Тара усещаше как преследвачите й я застигат. Вдясно изникна друга улица и тя сви в нея.
Улицата беше пуста и в първия момент Тара изпита облекчение, че се е измъкнала от гъмжилото. След това се зачуди дали не е сгрешила. Нямаше жива душа, нямаше на кого да извика за помощ. Празнотата изведнъж и се стори заплашителна. Тя се обърна с намерението да се върне в навалицата, но мъжете я бяха последвали по-бързо, отколкото беше очаквала, и вече бяха само на десет метра от нея. За момент тя застина с лице към тях, после се обърна и хукна да бяга. След секунда чу тропот — преследваха я.
— Помощ! — изкрещя тя, но гласът й звучеше глухо и немощно, сякаш викаше през кърпа.
След петдесетина метра сви наляво в друга улица, после надясно и пак наляво, вече без да я е грижа за посоката. Просто искаше да избяга. Покрай нея се изнизваха тежки дървени врати и в един момент тя спря и задумка по една, но никой не отвори и след няколко секунди тя затича отново, ужасена, че ако се забави, мъжете ще я хванат. Звуците от стъпките на преследвачите й отекваха сякаш от всички посоки, усилени и изкривени от тесните улици, все едно идваха и отпред, и отзад. Тара изгуби всякакво чувство за посока. Главата й пулсираше. Гадеше й се от страх. Струваше й се, че вече тича цяла вечност, че затъва все по-надълбоко и по-надълбоко в лабиринта от тесни улички. Накрая стигна някакъв малък слънчев площад, от който излизаха няколко улици. В средата на площада имаше проскубана палма, под чиято сянка седеше някакъв старец. Тя се затича към него.
— Моля ви, помогнете ми — изрече почти без дъх. — Ще ми помогнете ли?
Старецът вдигна глава. Очите му бяха млечнобели. Той протегна ръка и каза:
— Бакшиш. Бакшиш.
— Няма — изсъска отчаяно тя. — Няма бакшиш. Помогнете ми!
— Бакшиш — повтори той и я сграбчи за ръкава. — Дай бакшиш.
Тя се опита да се откопчи, но той не я пускаше. Пръстите му се бяха впили в ризата й като нокти на хищна птича.
— Бакшиш! Бакшиш!
Чу се вик и тропот на крака. Тара се огледа обезумяла. От площада излизаха четири улици, включително тази, по която беше дошла. Тя ги заоглежда трескаво, за да прецени откъде идва звукът, но трополенето отекваше отвсякъде гръмко като удари на барабан. За миг тя се вцепени — не знаеше накъде да побегне. След това ужасът й вдъхна неочаквана сила, тя се отскубна от просяка и хукна с всички сили в улицата, срещуположна на онази, откъдето беше дошла. Още докато я наближаваше, видя двете брадати фигури да излизат иззад ъгъла и да се насочват право към нея. Втурна се към една от другите улици, но някакъв необясним инстинкт я накара да свие рязко и да се затича към улицата, откъдето беше дошла.
Спря в началото и се обърна, останала без дъх. Двамата в черните роби тъкмо излизаха на площада. Забелязаха я, забавиха крачка и погледнаха надясно към улицата, в която за малко не беше свила. Спряха за миг — но тогава се появи една огромна фигура, същата, която беше видяла в Сакара и пред хотела. Костюмът на мъжа беше измачкан, а кръглото му лице лъщеше от пот. Той я изгледа за миг — дишаше тежко, — а после бръкна в джоба си и извади нещо като малка зидарска мистрия.
— Къде е? — изръмжа и пристъпи към нея. — Къде е парчето?
— Не разбирам за какво говорите — прошепна немощно Тара. — Сигурно ме бъркате с някого.
— Къде е? — повтори той. — Липсващото парче. Йероглифите. Къде са?