Беше прекосил почти половината площад и беше стигнал до палмата.
— Бакшиш! — нададе вой слепецът и сграбчи лененото сако на гиганта. — Бакшиш.
Гигантът се опита да махне ръката му, но не можа. Изпсува, вдигна ръка и заби дръжката на мистрията в носа на слепеца. Чу се отчетлив пукот, сякаш се трошаха клечки, и след него оглушаващ писък от болка. Тара не дочака да види края. Обърна се и побягна. Зад гърба й отново отекнаха стъпки.
Тичаше и тичаше — на ръба на припадъка. Зави наляво под някаква арка, а оттам в нещо като тунел, който я изведе в един двор, пълен с жени, които перяха. Тя претича покрай тях и излезе на някаква улица. Тук имаше повече хора. Сви надясно в друга улица и изведнъж навсякъде имаше хора и магазини, и сергии. Тя забави малко крачка и се опита да си поеме дъх, после побягна отново. Но в същия миг две силни ръце я сграбчиха и я обърнаха.
— Не! — изкрещя тя. — Не! Пуснете ме!
И заудря нападателя с юмруци.
— Тара!
— Пусни ме!
— Тара!
Беше Даниел. Зад гърба му в бледото следобедно небе се издигаха двете минарета на каменната арка близо до хотела. Беше направила пълен кръг.
— Опитват се да ме убият! — задъха се тя. — Опитват се да ме убият и мисля, че същите хора са убили татко.
— Кой? Кой се опитва да те убие?
— Те.
Тя се обърна и посочи. Но по улицата имаше толкова много хора, че изобщо не видя преследвачите си. Оглежда се още няколко секунди, а после се обърна към Даниел, зарови глава в рамото му и се вкопчи в него.
Луксор
Докато се отдалечаваше от Храма на Хатшепсут и размишляваше над казаното от Сюлейман, Халифа подмина две момчета, които идваха на камили откъм Дра Абу ел-Нага. Те се смееха, ръчкаха камилите с остените и им викаха като всички камилари: „Ялла бесара! Ялла нимшех!“ (По-бързо! Хайде!). Той ги погледна и в същия миг настоящето сякаш се изпари и Халифа отново беше момче и отново беше в обора на камилите в Гиза с брат си Али, в доброто старо време преди всичко да отиде по дяволите.
Не беше сигурен кога точно Али беше стигнал до Саиф ал-Таар. Метаморфозата не беше внезапна. По-скоро представляваше постепенна асимилация — бавен и плавен ефект, отдалечил неумолимо брат му от приятелите и семейството и тласнал го в ръцете на насилието. Халифа често си мислеше, че ако беше забелязал по-рано промяната в Али, ожесточаването му, сигурно би имал възможност да направи нещо. Но не беше забелязал нищо. Или поне се беше опитвал да се самоубеждава, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. И затова Али беше умрял. Заради него.
Ислямът неизменно беше част от живота им и, както при всички велики религии, в него имаше и елемент на гняв. Халифа помнеше как по време на петъчната хутбар имамът в местната джамия хулеше ционистите, американците и египетското правителство и предупреждаваше, че куфр се опитва да унищожи имма, мюсюлманската общност. Семената на тези проповеди несъмнено бяха намерили благодатна почва в съзнанието на Али.
Ако трябваше да е честен, бяха намерили почва и в неговото съзнание, защото по-голямата част от думите на имама бяха истина. В света цареше зло и корупция. Онова, което израелците правеха с палестинците, беше недопустимо. Бедните и безпомощните бяха потискани, а богатите пълнеха джобовете си.
Но Халифа така и не успя да направи връзката между несправедливостта и насилието. Али, от друга страна, беше започнал бавно да изгражда този мост.
Всичко беше започнало достатъчно невинно. С разговори, четения и инцидентни срещи. Али започна да посещава събрания, да разнася листовки, дори да говори пред публика. Започна да прекарва все по-малко и по-малко време с книгите си по история и все повече с религиозните писания. „Какво е историята без истината? — беше казал веднъж на Халифа. — А истината се намира не в делата на хората, а в думите на Бог.“
Повечето от делата му бяха добри и именно затова Халифа беше повярвал, че няма нужда да се бои от промените, които протичаха пред очите му. Али събираше пари за бедните, учеше неграмотни деца, говореше от името на онези, които нямаха право на глас.
Но през цялото това време реториката му се втвърдяваше, подхранвана от вътрешния му гняв. Стана член на фундаменталистки организации, първо на едва, след това на втора и трета, всяка следваща малко по-екстремистка от предишната, затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко във водовъртежа и размиваше все повече границата между вярата и яростта. Докато накрая неизбежно стигна до Саиф ал-Таар.