Саиф ал-Таар. Името беше жигосано в съзнанието на Халифа като дамга на гърба на вол. Той беше корумпирал Али. Той го беше накарал да извърши всичко, което беше извършил. И точно той го беше изпратил на смърт в онзи ужасен ден преди четиринайсет години.
А сега този случай затваряше събитията в пълен кръг. Сега не разследваше просто нечия смърт. Сега търсеше и разплата за смъртта. Саиф ал-Таар. Знаеше, че е той. Знаеше. Миналото все някога те застига, колкото и да се опитваш да му избягаш.
Пронизителен клаксон го върна в настоящето. Беше излязъл на пътя и някакъв туристически автобус се носеше към него с виещ клаксон. Халифа се върна на банкета и се огледа за двете камиларчета, но те бяха изчезнали зад завоя. Запали цигара, изчака автобусът да отмине и продължи по пътя си. Шосето отпред трептеше в обедната жега.
Кайро
— Изобщо не трябваше да те оставям — каза Даниел.
— Тази сутрин или преди шест години?
Той я погледна.
— Имах предвид тази сутрин.
Бяха в хотелската му стая. Тара седеше на канапето, свила колене под брадичката си, Даниел стоеше до прозореца. Беше пила едно уиски, но продължаваше да трепери и споменът за преследвачите й все още я измъчваше.
— Имах среща в музея — каза той. — Продължи повече, отколкото очаквах. Трябваше да те предупредя за тукашните забутани улици. Доста са опасни за чужденци и особено за жени. Има крадци, джебчии…
— Тези хора не бяха джебчии — каза Тара и притисна чело й коленете си. — Познавам ги.
Даниел вдигна вежди.
— Или поне единия от тях. Видях го в Сакара в деня, когато намерих тялото на татко. След това и пред хотела. И не беше египтянин.
— Твърдиш, че някой те преследва нарочно ли?
— Да.
Той замълча, после отиде до дивана и хвана ръката й.
— Тара, виж, знам, че последните няколко дни не са били леки за теб. Първо баща ти, сега и това. Май приписвах твърде много на…
Тя измъкна ръката си.
— Не се дръж с мен като с дете, Даниел. Не става въпрос за истерични фантазии. Този човек ме преследва. Не знам защо, но ме преследва.
Тя се изправи, отиде до прозореца, където преди малко стоеше Даниел, и погледна скупчените покриви. Беше горещо и по гърба й се стичаха струйки пот.
— Каза нещо за някакво изчезнало парче. Питаше къде е. Явно мисли, че у мен има нещо негово. Един Господ знае какво, но според него явно е у мен. — Тя се обърна. — Освен това мисли, че е у баща ми. Същият мъж беше при къщата на разкопките. И най-вероятно е бил в апартамента на баща ми. Там миришеше на пури. Нещо става, Даниел. Повярвай ми. Нещо лошо.
Той не каза нищо, само седна на дивана и се вгледа в нея с пронизващите си черни очи. Извади пура от джоба на ризата си и я запали.
— Нещо става — повтори тя и пак се обърна към прозореца. — Повярвай ми, моля те.
Настъпи тишина, след което тя чу, че Даниел се изправя и идва към нея. Ръката му легна на рамото й. Тя се отдръпна, но той я сложи отново и този път тя го остави. От дланта му сякаш струеше сила.
— Вярвам ти, Тара — тихо каза той.
Обърна я към себе си и я прегърна. Тя се дръпна, но само за миг. Той беше толкова силен, толкова надежден. Тя зарови лице в рамото му и се разплака.
— Не знам какво да правя. Не знам какво става. Някой се опитва да ме убие, а аз дори не знам защо. Опитах се да кажа на онези в посолството, но те не ми повярваха. Решиха, че си въобразявам, но не е така. Не е така.
Успокой се — каза той. — Всичко ще се оправи.
Прегърна я по-силно и тя му позволи да го направи. Знаете, че е опасно, но не можа да се сдържи. Отвън се чуваха клаксони.
Останаха така за малко, после той внимателно избърса с пръст сълзите й.
— Значи бяха трима, така ли?
— Двама египтяни и един бял. Белият беше огромен, с родилно петно на лицето. Виждала съм го. В Сакара и пред хотела.
— И какво точно ти каза?
— Попита къде е. Само повтаряше „Къде е? Къде е парчето?“
— Само това ли?
— Каза нещо за някакви йероглифи.
Даниел присви очи.
— Йероглифи ли?
— Да. Каза: „Къде са? Къде са йероглифите?“
— Точно тази дума ли използва? Йероглифи? Сигурна ли си?
— Да. Макар че всичко ми е като в мъгла.
Той дръпна бавно от пурата и от ноздрите му се издигнаха къдрави облачета дим.