— Йероглифи? — Каза го повече на себе си, отколкото на нея. — Йероглифи? Какви йероглифи? — Дръпна от пурата и закрачи из стаята. — Не си купувала нищо тук в Египет, нали? Никакви антики или нещо подобно?
— Нямах време.
— И казваш, че този мъж е бил в къщата на баща ти при разкопките?
— Сигурна съм.
Даниел замълча и замислено потърка слепоочията си. През прозореца влетя една оса и кацна върху чашата с уиски на Тара. Тишина.
— Е, явно мислят, че у теб има нещо тяхно — каза накрая Даниел. — И сигурно мислят, че е у теб, защото преди това е било у баща ти. Затова трябва да отговорим на два въпроса: първо, какво е това? И второ, защо изобщо смятат, че е било у баща ти?
Отиде до дивана, седна и се замисли. Тя помнеше това му състояние от времето, когато бяха заедно. Как изпадаше в нещо като транс, докато обмисляше някакъв проблем, и мозъкът му работеше като машина, а изражението му представляваше полугримаса, полуусмивка, сякаш процесът му причиняваше едновременно болка и удоволствие. Мълча почти минута, после се изправи.
— Хайде.
Взе кутията с пури и тръгна към вратата.
— Къде? В полицията ли?
— Глупости — изръмжа той. — Там само ти записват оплакването и те забравят. Много добре ги знам.
— Тогава къде?
Той отвори вратата.
— В Сакара. В къщата на баща ти. Ще започнем оттам. Идваш ли?
Тя го погледна в очите. Толкова познати неща имаше там — сила, решителност, власт. Но и още нещо. Нещо, което не беше виждала досега. Отне й няколко мига, за да го разпознае — вина.
— Да — отвърна тя, взе чантата си и го последва в коридора. — Идвам.
Луксор
На път към Деир ел-Бахри Халифа се отби при доктор Масри ал-Масри, директор за антиките в западна Тива.
Ал-Масри беше легенда в Службата по антиките. Беше постъпил още съвсем млад и като се имаха предвид седемдесетте му години, мнозина смятаха, че би трябвало да заема доста по-висок пост. Много пъти му бяха предлагали високи постове в други организации, но той неизменно беше отказвал. Беше роден в тази част на света и беше влюбен в нейните паметници на културата. Беше посветил живота си на тяхното запазване и опазване и макар да нямаше академично образование, всички без изключение го наричаха „доктор“, както от уважение, така и от страх. Говореше се, че нравът му е по-лош от този на Сет, египетския бог на бурите и гръмотевиците.
При ал-Масри имаше хора, така че Халифа седна на една стена пред кабинета му, запали цигара и се загледа в останките от погребалния храм на Аменхотеп III от другата страна на пътя. Някъде иззад рамото му долитаха звуци от разгорещен спор.
Навремето Халифа също искаше да постъпи в Службата по антиките. И щеше да постъпи, ако Али не ги беше напуснал и върху плещите му не беше паднала отговорността сам да се грижи за майка им. Тогава следваше египтология в университета и за определен период се беше опитал да съчетава ученето с работа като екскурзовод. Но парите се бяха оказали недостатъчни, особено след като се ожени за Зейнаб и тя забременя с първото им дете.
Затова той напусна университета и постъпи в полицията.
Майка му и Зейнаб го умоляваха да продължи да учи, както и наставникът му професор ал-Хабиби, но той не виждаше друг начин да осигури прилично съществуване на семейството си. Заплатата не беше кой знае каква, но беше по-добра от тази на младши инспектор по антиките и освен това полицията предлагаше някаква сигурност за бъдещето.
Тогава му беше мъчно. Понякога още му беше мъчно. Щеше да е хубаво да работи сред паметниците, които толкова обичаше. Но не съжаляваше, че е поставил на първо място любимите си същества. Освен това археологията и детективската работа не се различаваха чак толкова. И двете работеха с улики, анализираха доказателства, разрешаваха загадки. Единствената съществена разлика беше, че археолозите откриваха общо взето красиви неща, докато детективите почти винаги откриваха ужасни.
Халифа дръпна от цигарата си. Спорът зад гърба му се разгорещяваше още повече. Чу се удар на юмрук в бюро, след което вратата на ал-Масри се отвори с трясък и от нея излезе слаб жилав мъж в мръсна джелаба. Обърна се колкото да изкрещи: „Куче да сере на гроба ти дано!“, след което побърза да се отдалечи, като жестикулираше.
— А на твоя гроб две кучета да серат! — подвикна след него ал-Масри. — И да пикаят.