Изгубената армия на Камбиз

И толкова. Нищо, което да хвърли светлина върху последвалите събития. Оставиха дневника настрана.

— Може вече да са намерили каквото им трябва — каза тя.

— Едва ли. Защо тогава ще те преследват?

— Откъде тогава сме сигурни, че е тук, а не в Кайро?

— Не сме сигурни. Просто предполагам, че нещото, каквото и да е то, е попаднало у баща ти наскоро. И тъй като това е мястото, където е живял през последните три месеца, има смисъл да търсим точно тук. Дай да огледаме другите стаи.

Отне им близо час да огледат къщата, да погледнат във всяко чекмедже и във всеки шкаф и дори да се пъхнат под всички легла. Без успех. С изключение на скъпия фотоапарат нямаше нищо, което да заинтригува някой що-годе нормален крадец.

— Сигурно съм се объркал — каза унило Даниел накрая.

Тара беше в една от спалните. Претърсването я беше изнервило. Изведнъж я обзе непреодолима умора. Болката от смъртта на баща й я връхлетя отново, по-силна от всякога, заедно с усещане за невероятна самота и безпомощност. Тя прокара ръце през косата си, свлече се тежко на леглото и положи глава на възглавницата. Нещо изхрущя под главата й. Тя се изправи и вдигна възглавницата. На чаршафа лежеше парче сгънат папирус и отгоре му беше изписано с черно мастило нейното име Тири. Тя го отпори и го прочете. После извика:

Даниел! Яла да видиш нещо.

Той влезе и тя му подаде папируса. Той зачете на глас:

— Едно от осем първото звено е. Верига съща, диря подир диря, и в края им награда скрита чака, ала безценно ли е, що намираш? Смирена ако си, ще ти помогнат Изида, Имхотеп или пък Сет, макар че лично аз по бих заложил на мъдростта на Мариет.

— Не си ли малко стара да те праща да дириш съкровища? — попита Даниел.

— Беше организирал такова търсене за петнайсетия ми рожден ден. — Тара се усмихна тъжно на спомена. — Това беше един от редките моменти, когато съм чувствала, че наистина ме обича. Мисля, че това е бил неговият начин да се опита да излекува старите рани. Нещо като предложение за помиряване.

— Чудя се дали… — измърмори Даниел.

— Да не мислиш…

— Че наградата на баща ти е онова, което търсим ли? Нямам представа. Но си струва да разберем.

Той тръгна към голямата стая.

— Мариет е Огюст Мариет — каза през рамо. — Един от основателите на египтологията. Работил е дълго тук в Сакара. Открил е Серапейона.

Тара го последва и го откри пред фотографията, в която се беше взирал преди.

— Огюст Мариет — каза той. Фотографията изобразяваше брадат мъж с костюм и старинна египетска прическа. Даниел свали рамката от стената и я обърна. На гърба й беше прикрепен с лепенка друг сгънат папирус.

— Бинго! — Очите му блестяха.

— Хайде — каза Тара развълнувано. — Разгъни го.

Той отлепи папируса от гърба на фотографията и го разгъна.

Царица, ала не и фараон, царувала между съпруг и син. С прекрасно като нея име е тя дошла — туй знакът е един. Съпругът й прокълнат е отстъпник от боговете — и от тях забравен. Живяха заедно, но тя къде живя? Четете, но внимателно и бавно.

— Това пък какво означава? — попита Тара.

— Нефертити е била официалната жена на фараон Ехнатон — обясни той. — Името й означава „Прекрасната дойде“. След смъртта на Ехнатон променя: името си на Шменкара и управлява като фараон без регенти. На престола я сменя Тутанкамон, който е син на Ехнатон от друга негова съпруга.

— Да бе, как не се сетих — изръмжа Тара.

— Следващите поколения обругават Ехнатон, защото изоставя традиционните египетски божества за сметка на почитането на един-единствен бог: Атон. Двамата с Нефертити построяват нова столица на двеста километра южно оттук и наричат града Ахетатон. Днес е известен с арабското си име — Тел ел-Амарна. Веднъж водих там разкопки.

Той отиде до полиците с книги.

— Изглежда, трябва да намерим книга за Амарна.