Тя се присъедини към него и двамата започнаха да оглеждат гърбовете на книгите. Тези, в чиито заглавия фигурираше „Амарна“, бяха няколко, но в тях нямаше други папируси. В една от спалните имаше още рафтове с книги и те прегледаха и тях, и този път без успех. Тара ядосано поклати глава.
Типично в негов стил. Имам предвид, щом не мога да ги открия с помощта на египтолог, какво остава, ако бях сама! Така и не проумя, че това просто не ме интересува!
Даниел не я слушаше. Беше клекнал и беше присвил очи.
— Къде е живяла? — мърмореше. — Къде е живяла Нефертити?
В един момент се изправи рязко и възкликна:
— Merde! Какъв съм идиот!
Върна се бързо в голямата стая, коленичи пред библиотеката, прокара пръсти по гърбовете на книгите и извади едно тънко томче.
— Направих се на прекалено умен. Подсказката е по-буквална, отколкото изглежда. — Той вдигна книгата и посочи заглавието й: „Нефертити живя тук“. На устните му цъфтеше доволна усмивка. — Това е може би най-добрата книга за разкопки на света. От Мери Чъб. Срещал съм я. Невероятна жена. Я да видим какво пише в този папирус?
Следващата гатанка — за династиите на Древен Египет — се оказа по-лесна от предишната и ги отведе до плаката с маската на Тутанкамон в кухнята. Подсказка номер пет беше пъхната в старинна амфора в една от спалните, шест беше закачена на вътрешната стена на комина, а седем беше скрита зад казанчето на тоалетната. Последният, осми папирус, беше свит в руло паус в шкафа в голямата стая. И двамата вече изгаряха от нетърпение да разберат какво пише в него. Прочетоха стихчето заедно — в бързината да открият какво пише заекваха и двамата.
— Мъртва пейка ли? — попита тя.
— Мастаба — отвърна Даниел. — Вид правоъгълна гробница от кирпич. Мастаба е арабската дума за пейка. Хайде.
Тя грабна чантата си и го последва навън; потръпна от жегата след хладината в къщата. Таксиметровият шофьор беше паркирал в една дебела сянка пред сградата и беше заспал на спуснатата седалка — босите му крака стърчаха през страничния прозорец. Даниел заслони очи и се огледа, после посочи една продълговата могилка, която стърчеше от пясъците на около петдесет метра напред и вляво от тях.
— Трябва да е това. Не виждам други мастаби.
Пресякоха пътя и забързаха към възвишението. Когато се приближиха, Тара забеляза, че е направено от много, много стари непечени тухли. Даниел отиде в десния край и отмери петнайсет крачки покрай стената… Горната част на мастабата стигаше почти до врата му.
— Някъде тук — посочи той средата на стената. — Търсим изображение на чакал.
Клекнаха и заоглеждаха неравната повърхност.
— Ето го! — извика Тара.
Върху една от тухлите беше издълбан едва различим образ на наведен чакал с протегнати лапи и наострени уши. Тухлата изглеждаше хлабава и Тара я хвана, за да я измъкне от стената. Явно беше махана наскоро, защото излезе лесно. Зад нея имаше дълбока кухина. Даниел нави ръкава си, бръкна и извади плоска картонена кутия. Сложи я на коляното си и започна да развързва връвта, с която беше вързана.
— Какво е това? — попита Тара.
— Не знам. Доста е тежко. Може да е и…
Над главите им падна сянка и се чу изщракване на метал. Двамата се сепнаха и вдигнаха глави. На върха на мастабата стоеше брадат мъж в черна роба, с автомат в ръка и увит ниско над очите тюрбан. Махна им да се изправят и каза нещо на арабски.
— Какво казва? — Гласът на Тара беше пресипнал от ужас.
— Кутията — преведе Даниел. — Иска кутията.
Понечи да я подаде на мъжа, но Тара го сграбчи за ръката.
— Не!
— Какво?
— Не и докато не видя какво има вътре.
Мъжът каза още нещо и размаха автомата. Даниел отново се опита да протегне ръка и Тара отново я дръпна.
Казах, не — изсъска тя. — Не и докато не разберем защо го правят.
— Майка му мръсна, Тара, това не е игра! Той ще ни убие. Познавам тези хора!