В кабинета я чакаше помощничката й Александра. Двете извадиха кобрата от кутията и я сложиха на една скамейка. Александра я държеше изпъната, за да може Тара да я прегледа.
— Вече трябваше да й е минало — въздъхна тя и опипа средата на кобрата, където люспите бяха омекнали и капеха.
— Непрекъснато се трие в камъка. Предлагам да извадим всичко от контейнера й, докато се излекува.
Тя извади шише антисептичен разтвор от шкафа и започна внимателно да почиства раната. Змията съскаше, втренчила злобно черните си очи в нея.
— Кога ти е полетът? — попита Александра.
— В шест — отвърна Тара и погледна часовника на стената. — Тръгвам веднага щом свършим.
— Що и моят баща не живееше в чужбина. Така отношенията ни щяха да са много по-екзотични.
Тара се усмихна.
— Алекс, отношенията с баща ми могат да се опишат по много начини, но „екзотични“ не влиза в списъка… Пази се от главата й.
Почисти инфектираното място, изстиска малко крем на пръста си и намаза раната.
— Докато ме няма, трябва да се почиства през ден. Давай му антибиотика до петък. Не искам целулитът да се разпростре.
— Просто вземи самолета и се забавлявай.
— Ще се обадя към края на седмицата да проверя дали няма някакви усложнения.
— Би ли престанала да се тревожиш? Всичко ще е наред. Ако щеш вярвай, но зоологическата градина ще оцелее две седмици и без теб.
Тара се усмихна. Александра беше права. Прекалено много се вживяваше в работата си. Порок, който беше наследила от баща си. Това щеше да е първата й свястна отпуска от две години и трябваше да я изкара като хората. Тара стисна ръката на помощничката си.
— Извинявай. Прекалих.
— Исках да кажа, че няма да липсваш на змиите. Те нямат чувства.
Тара се направи на обидена.
— Как смееш да говориш така за дечицата ми! Те ще плачат за мен ден и нощ, докато ме няма.
И двете се разсмяха. Тара взе змийската кука и с помощта на Алекс върна кобрата в кутията.
— Ще можеш ли да го върнеш в контейнера?
— Разбира се — каза Александра. — Хайде тръгвай.
Тара взе палтото и каската си и се запъти към вратата.
— Антибиотика до петък, нали запомни?
— Тръгвай, по дяволите.
— И да не забравиш да му извадиш камъка.
— За бога, Тара.
Александра грабна някакъв парцал и го метна по нея. Тара се наведе, разсмя се и се отдалечи по коридора.
— И да не забравиш да си сложиш очилата, като го пъхаш обратно — извика през рамо. — Знаеш колко е гаден, след като сме го мазали с лекарството!
Следобедното задръстване си го биваше, но тя се промъкна умело на мотопеда си, прекоси Темза по моста Воксхол и натисна газта до дупка последните няколко километра до Брикстън. От време на време си поглеждаше часовника. Полетът й беше след три часа, а тя още не си беше събрала багажа.
— Мамка му — измърмори под нос.
Живееше сама в голям приземен апартамент до Брокуел Парк. Беше го закупила преди пет години с парите, останали от майка й, и най-добрата й приятелка Джени се беше нанесла в излишната стая в качеството на квартирант.
Няколко години двете бяха водили безгрижен бохемски живот, с безброй купони, безброй гаджета и без да приемат нищо на сериозно. След това Джени се беше запознала с Ник и след няколко месеца се беше преместила да живее при него, като остави Тара да се оправя сама с апартамента. Вноските по ипотеката бяха съсипващи, но Тара не взе друг квартирант. Беше й приятно да разполага със самостоятелно жилище. Понякога се чудеше дали някога ще може да заживее с мъж, както беше направила Джени. Преди много години имаше такъв мъж, но всичко беше приключило отдавна. Като цяло беше щастлива в компанията на самата себе си.