Апартаментът беше безобразно разхвърлян. Тя си наля чаша вино, сложи диск на Лу Рийд в уредбата, влезе в кабинета и натисна бутона за прослушване на телефонния секретар. Металически дамски глас обяви: „Имате шест съобщения“.
Две бяха от Найджъл, стар приятел от университета. С първото я канеше на вечеря в събота, а с второто отменяше поканата, защото се беше сетил, че тя щеше да пътува. Имаше едно от Джени, с което я предупреждаваше да не се качва на камили, защото водачите им всичките били извратеняци, едно от училището, където трябваше да изнесе лекция за змиите, и едно от Хари, брокер, който я преследваше от два месеца и на чиито обаждания тя така и не отговаряше. Последното съобщение беше от баща й.
— Тара, дали не можеш да ми донесеш малко свястно уиски? И вестник „Таймс“. Ако има нещо, обади се. Ще те чакам на летището. Аз, ъъ… много искам да те видя. Да, ъъ… наистина много искам да те видя. Довиждане.
Тя се усмихна. Говореше сковано, както винаги, когато се опиташе да каже нещо мило. Подобно на повечето академици, професор Майкъл Мъдрей се чувстваше у дома си само в света на идеите. Емоциите му пречеха да мисли ясно. Точно затова се бяха разделили с майка й. Защото той не можа да се пребори с нейната потребност от чувства. Дори когато тя почина преди шест години, той беше положил усилия, за да покаже някаква емоция. На погребението беше останал отзад, сам, безизразен, зареян в собствените си мисли, след което си беше тръгнал веднага, за да изнесе лекция в Оксфорд.
Виното й свърши и тя влезе в кухнята, за да си налее втора чаша. Знаеше, че трябва да подреди апартамента, но се задоволи само да изнесе боклука и да измие чиниите, след което влезе в спалнята, за да си събере багажа.
Не беше виждала баща си почти от година, от последното му идване в Англия. От време на време се чуваха по телефона, но разговорите им бяха по-скоро функционални, отколкото сърдечни. Той й разказваше за новите обекти, които бил разкопал; тя му разправяше дребни клюки за приятелите и работата си. Разговорите рядко продължаваха повече от пет минути. Всяка година той й изпращаше картичка за рождения ден и всяка година картичката пристигаше с една седмица закъснение.
Затова се беше изненадала, когато миналия месеци се беше обадил и я беше поканил да постои известно време при него. Живееше в чужбина от пет години и за пръв път я канеше да го посети.
— Сезонът почти свършва — беше й казал. — Защо не дойдеш за малко? Ще спиш в къщата на обекта и тъкмо ще ти покажа някои разкопки.
Първата й реакция беше тревога. Той беше стар, доста прехвърлил седемдесетте, и сърцето му беше слабо, поради което непрекъснато пиеше лекарства. Да не би да искаше да й каже, че здравето му се влошава и че иска да се одобрят преди края? Когато го беше попитала обаче, той категорично беше заявил, че е в идеално здраве и просто си мислел, че било редно баща и дъщеря да прекарат известно време заедно. Това не беше в стила му и тя се беше отнесла доста подозрително, но в крайна сметка беше решила какво пък, по дяволите, и си беше резервирала билет. Когато му се обади, за да каже кога пристига, й се стори, че той се зарадва съвсем искрено.
— Чудесно! — беше казал. — Ще бъде като в доброто старо време.
Тя започна да рови из дрехите на леглото. Подбра онези, които й трябваха, и ги сложи в един голям сак. Пушеше й се, но устоя на изкушението. Беше ги отказала преди почти година и не искаше да започва отново, не на последно място заради стоте лири, които щеше да спечели от Джени, ако успееше да издържи цели дванайсет месеца. Както винаги, когато я налегнеше изкушението, отиде, взе кубче лед от фризера и го засмука.
Зачуди се дали не трябва да купи някакъв подарък за баща си, но вече нямаше време, а и без това той със сигурност нямаше да го хареса. Помнеше жестоките си разочарования като малка по коледите, когато седмици наред планираше какво да му подари, а той само отваряше внимателно избрания подарък и измърморваше: „Прекрасно, скъпа. Точно каквото ми трябваше“, след което отново потъваше в книгите си. Щеше да му вземе някакво уиски от безмитния магазин, вестник „Таймс“ и може би някакъв афтършейв, и толкова.
Нахвърля последните няколко неща в сака и влезе да си вземе душ. Част от нея се ужасяваше от пътуването. Знаеше, че колкото и да се опитват да го избягват, най-накрая ще се скарат. В същото време беше много радостна. Отдавна не беше излизала в чужбина и ако нещата наистина загрубееха, можеше няколко дни да се забавлява и без баща си. Вече не беше малка и не зависеше от него. Засили горещата вода и отметна глава, за да я удря струята по гърдите и корема. Започна да си тананика.