Накрая провери дали всички прозорци са затворени, излезе със сака в ръка и хлопна вратата. Вече беше тъмно и ръмеше. Мокрият паваж блестеше. Друг път това време я депресираше, но не и тази вечер.
Провери дали си е взела паспорта и самолетните билети и закрачи усмихната към спирката. В Кайро температурата несъмнено беше към трийсет градуса.
4
Кайро
— Трябва да затварям, малката — каза старият Икбар. — Време е да се прибираш вкъщи, където и да е това.
Момиченцето не помръдна и продължи да играе с косата си. Личицето му беше мръсно и от нослето му висеше сопол.
— Хайде тръгвай — каза Икбар. — Ако искаш, ела утре и ще ми помагаш.
Момиченцето не каза нищо и само продължила го гледа. Той пристъпи към него — дишаше астматично и тежко накуцваше.
— Не се шегувам. Аз съм стар и уморен човек.
В магазина се стъмваше. Единствената гола крушка хвърляше немощна светлина, но в ъглите сенките се сгъстяваха. Наредените по полиците експонати потъваха бавно в сумрака като във вода. Отвън долитаха звуци на дрезгав клаксон и удари с чук.
Икбар пристъпи още една крачка. Коремът му се разтресе под джелабата. В развалените му кафяви зъби и черната превръзка на окото имаше нещо зловещо. Гласът му обаче беше мил и момиченцето не се страхуваше от него.
— Ще си тръгваш ли, или не?
Момиченцето поклати глава.
— В такъв случай — каза той и тръгна към вратата на магазина — ще трябва да те заключа тук. А през нощта идват духовете.
Спря до вратата и извади връзка ключове от джоба си.
— Казах ли ти за духовете? Май ти казах. Всички антикварни магазини си имат духове. В онази стара лампа там например — той посочи бронзовата лампа на полицата — живее един джин, дето се казва ал-Гул. На десет хиляди години е и може да се превръща в каквото си иска.
Момиченцето се втренчи с широко отворени очи в лампата.
— А онзи дървения сандък там в ъгъла виждаш ли го, с голямата ключалка и железните обръчи? Е, в него има крокодил, голям зелен крокодил. През деня спи, ама нощем излиза на лов за дечица. Защо ли? За да ги изяде, разбира се. Лапва ги и ги гълта цели.
Момиченцето прехапа устни; поглеждаше ту лампата, ту сандъка.
— А онзи нож там на стената, с извитото острие. Бил е на един цар. Много жесток цар, всяка нощ се връща и реже гърлото на когото намери. Да, да, този магазин е пълен с духове. Та, ако искаш да останеш, миличко, нямам нищо против.
Засмя се под мустак и отвори вратата. Медните звънчета иззвъняха. Момиченцето пристъпи към вратата, защото си помисли, че ще остане заключено вътре. Икбар го чу, вдигна ръце с разперени пръсти като клюнове и изрева. Момиченцето изпищя и се разсмя, после избяга в сенчестата задна част на магазина и се скри зад две ракитови кошници.
— О, тя искала да си играе на криеница, така ли? — изръмжа старецът и закуцука усмихнат подире й. — Е, няма да й е лесно да се скрие от стария Икбар. Той може да е само с едно око, ама то си струва. Никой не може да се скрие от стария Икбар.
Видя я как се спотайва зад кошниците и наднича в пролуката между тях. Не искаше дай разваля удоволствието и затова я подмина и отвори вратите на стария дървен шкаф.
— Тука ли е?…
Престори се, че наднича в шкафа.
— Не, няма я. Явно е по-умна, отколкото си мисля.
Затвори шкафа и влезе в задното помещение, където вдигна възможно най-много шум, отваряйки чекмеджета и врати на шкафове.
— Тук ли си, малко чудовище? — извика. Забавляваше се искрено. — Криеш се в тайника ми, а? О, ама тя наистина била много умна!
Вдигна още малко шум, след което излезе от стаичката и застана точно пред кошниците. Чуваше приглушения й кикот.
— Я да помисля. Не беше в шкафа, не беше в стаичката, и съм сигурен, че не е била толкова глупава, че да се завре в сандъка с крокодила. Значи остава само едно място. И то е точно тук, зад кошниците. Я старият Икбар да види дали е прав.
Наведе се. В този момент камбанките над вратата звъннаха. Някой беше влязъл в магазина. Той се изправи и се обърна. Момиченцето остана в скривалището си.