Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия
На Джим Гърни, разбира се. Другар в пътешествията.
I
Пунду Сингуанг и Чок наблюдаваха океана. В главата им се въртяха сходни мисли, макар да бяха доста различни на външен вид. Якото, мускулесто тяло на центрозавъра, надхвърлящ четири метра, от клюна до опашката, тежеше между четири и пет тона в зависимост от това кога е ял за последен път. Едрият му череп се свързваше с люспестия торс, опасан по гърба с къси ромбовидни костни плочи, а един-единствен масивен рог се издигаше право нагоре точно зад твърдия клюн. Беше изключително блед.
Човешкият му спътник — по-нисък, по-дребен и с по-тъмна кожа — нямаше никакви предпазни люспи по тялото, но носът му се открояваше подчертано. Заедно със семейство торозаври обработваха земята на фермата и си разделяха пропорционално изобилието от ориз и тропически плодове.
В момента стояха на върха на малък хълм, обрасъл с дървета, в иначе равнинния край на Северните полета. Бяха кръстосали ръце върху облените си в пот голи гърди. Пунду се облегна върху извивката на Чоковия гръб, предлагащ сигурна опора. Зад тях се простираше фермата. По-наблизо се издигаха спретнати постройки със сламени покриви, предназначени да приютяват хората, динозаврите, земеделските сечива и реколтата, която събираха два пъти годишно.
Пред тях се стелеше килим от тръстики и палми, а в далечината — тресавище, осеяно с мангрови дървета. Отвъд се простираше тесен плаж с чисто бял пясък, обширна лагуна и накрая — широкият риф, който опасваше цяла Динотопия. Надигащи се от кобалтовото море, деформирани от мощните течения, през които не можеше да се навигира, белите гребени на вълните се разбиваха в устойчивите коралови рифове.
Само няколко скупчени тъмни облаци, откъснали се от развилнялата се на север вихрушка, нарушаваха по-светлия нюанс на еднообразно синьото небе. С изключение на мястото, където се разбиваха вълните и където морето воюваше с натрупаните скелети на отдавна умрелите корали, всичко бе спокойно и тихо.
— Достатъчно мирно изглежда — отбеляза Пунду пред посетителката им. При звука на гласа му Чок се извърна и също погледна вестоноската. — Наблюдателите на времето сигурни ли са?
Бързоногата галимимуска бе пристигнала от юг същата сутрин. Двойните дисаги, украсени с официални печати и веещи се сини и жълти знамена, бяха прикрепени към обагрения й в розово гръб. Обкичената с по-къси жълти знаменца качулка, покриваща по-голямата част от главата, предпазваше лицето й от вятъра и праха, но същевременно показваше на всеки срещнат какъв е статусът й.
И в отсъствието на преводач тя долови несигурност в гласа на фермера. Вместо отговор подаде официалния документ, като го стискаше здраво между два от ноктите си. Предупреждението бе написано и на човешки, и на динозавърски. Чок вече го бе прочел, та продължи да се взира към морето. Само хората изпитваха потребност да попиват отново и отново едни и същи думи, сякаш за да се уверят в тяхната валидност. Динозаврите приемаха действителността далеч по-лесно.
Предупреждението, лишено от каквито и да било двусмислици, бе ясно и прямо. Според него шестгодишният метеорологичен цикъл на Динотопия настъпва и всички признаци сочат, че кулминацията — специално на този — ще бъде особено силна.
Подобно на всеки, чието семейство отдавна обработва влажните горещи земи на Северните полета, Пунду Сингуанг знаеше какво означава това. Същото важеше и за Чок. Пунду вдигна ръка, докосна дланта на вестоноската и кимна. Галимимуската отвърна на жеста, обърна се и припна надолу по слабия наклон. При всяка стъпка прекрачваше два пъти по-дълга отсечка, отколкото и най-добрият човек спринтьор би успял.
Спря само за миг, за да се сбогува с Лахат, жената на Пунду, която простираше пране пред опасаната с бамбук постройка. Двете им деца последваха вестоноската до края на черния път — едното седеше върху гърба на Сингълуак. Сингълуак бе дъщерята на Чок. Беше все още твърде малка, затова рогът на носа й представляваше незначителна подутина върху клюна.
В един момент до върха на хълма долетя смехът на децата — бяха се отказали да догонят вестоноската. Пунду наблюдаваше вече силно смалилата се фигура на галимимуската: тя сви наляво по пътя и увеличи скоростта, а зад краката й с по три пръста, които сякаш не допираха земята, се вееха копринените знаменца.
Пунду знаеше, че е редно децата — и човешките, и динозавърските — да помагат в домашната работа, но в момента нито той, нито Чок бяха склонни да въвеждат дисциплина. Нека се позабавляват, докато могат. Съвсем скоро за всички ще има трудна работа; несравнимо по-трудна от всяка, каквато децата познаваха досега.