— Така е — съгласи се Томас. — Идвам от островите, където всеки говори за сър Хенри Морган и такива като него. Но сега нещата не са каквито са били по негово време. Пиратството е труден занаят. В края на краищата сме деветнадесети век.
Изведнъж Копърхед се отърси от идилията.
— За какво въобще говорим? В нашето положение не може да се направи нищо. Кой ще ни позволи безнаказано да дезертираме от капитан Блакстрап и да му махаме с копринени кърпички от брега?
Томас кимна.
— Ще ни обеси като размирници и предатели на „Кондор“. Какъв нов живот за човек, увиснал на въжето? — Ямаецът погледна Уил с безразличие. — Забрави, момче. Живот на земеделец не е за нас. Свързали сме се с Блакстрап и така ще остане.
— Но тукашните власти ще ви предложат закрила — настоя Уил.
Вътрешните терзания на Копърхед бяха ясно изписани по лицето му.
— Стига приказки, момче. Престани.
Хвана пушката си.
Жестът не стресна Уил. Знаеше, че няма да посмеят да го докоснат без заповед на капитана. Все пак отстъпи. Пося семето и видя, че хвана корени. И двамата мъже вече мислеха за живот извън пиратството. Надяваше се да споделят с някои от другарите си. Успее ли да склони част от екипажа да зарежат кораба, може да съберат достатъчно кураж помежду си и да се опълчат срещу Блакстрап.
След закуската мъжете започнаха да се приготвят за път. Натъпкаха джобовете си със скъпоценни камъни, изчоплени от стените и скулптурите. Чувалите тежаха от златни тухли. Тръгнаха обаче не към главния каньон, а към вратите на централния храм.
— Капитанът никога не тръгва, преди да огледа всичко — поясни Смигинс на Уил.
Пиратите отново разтвориха великолепните врати от розов кварц и тръгнаха по изящно украсения коридор. Уил се възхищаваше на скулптурите и стенните рисунки, на барелефите и мозайките. Не го напускаше натрапчивата мисъл какво ли не би дал Налаб, за да види това място.
Коридорът се разклони. Водени от Смигинс, пиратите поеха по лявото разклонение към центъра на сградата. През прозорците от чист кварц нахлуваше светлина и се отразяваше в полускъпоценните камъни, украсяващи стените. Изпълнението беше изящно — впрочем като всичко, което Уил бе виждал из Динотопия. Кой е построил всичко това и защо? Изпитваше такъв интерес, че почти забрави положението си на пленник. Само спорадичните изгрухтявания на Притикил зад гърба му напомняха за действителността.
Пиратите вървяха необичайно мълчаливо, зашеметени от заобикалящото ги великолепие. Докато стигнаха двойните аметистови врати, отдавна бяха изчерпали ограничения си запас от суперлативи.
Йохансен докосна на шега едното крило и се изненада колко тихо се отвори. Изключително тежките врати бяха идеално балансирани на каменни подпори.
Озоваха се в кръгло помещение с таван, висок най-малко тридесет метра. Приличаше по-скоро на пещера. Тучни растения от Дъждовния басейн протягаха листа нагоре към капандурата. Широка поне два метра, тя бе направена от монолитен жълт диамант.
Мозайки покриваха овалните златни стени. Повечето изобразяваха морския живот в Камбрия. Уил се възхити на едно непознато му същество, изработено от ахати. По вида му отсъди, че май и природата не е била много сигурна какво е сътворила.
Сред цялото изобилие от скъпоценни камъни и злато в помещението бяха пръснати и малко на брой ръчно изработени дървени мебели, който стояха някак подканващо. В далечния край се виждаше тръстиково легло, покрито с палмови листа. Леглото не беше празно.
— Мъртъв ли е? — прошепна Самюел към струпалите се мъже.
— Мумия — отсече О’Конър. — Виждал съм такива в Британския музей.
Неподвижната фигура бе облечена с роба на аскет, избрал живот на усамотение и размисъл. Краката му бяха кръстосани, опашката — опъната назад, а главата — сведена към гърдите; сякаш не дишаше. Уил забеляза острите нокти на кръстосаните ръце. Цялата поза говореше за удовлетворение и дълбок вътрешен покой. Макар и едър за вида си, прав едва ли би бил по-висок от Чин-ли.
Сцената впечатли дори Блакстрап.
— Ей, момко, що за дракон е това?
— Дайноник. Много са сръчни и често ги използват за писари. Представа нямам какво търси този тук.
— Вижте ноктите на ръцете и краката му — изкоментира Уатфорд. — И големият среден пръст. Прилича на коса за трева.
— А и какви зъби — промърмори Андреас. — Този не е никакво тревопасно.
— Дайнониките много обичат миди — информира ги Уил.
— Толкова добре е запазен. — Смигинс приближи фигурата. — Сигурно е умрял наскоро. Денисън?
Благодарен, че някой се обръща към него по име, Уил обясни:
— Облечен е в робата на аскет. Дошъл е тук да търси покой.