Без да откъсва очи от дайноника, бавно прибра пистолета.
— Прав си, господин Смигинс. Прав си. Приберете пушките, момчета. — Насили се да се усмихне. — Все пак това е място за размисъл и спокойствие, нали? Няма защо да се намесваме.
Уил чу въздишките на облекчение — никой от мъжете не искаше да се бие с обитателя на помещението.
Блакстрап се постара да обърне работата на смях и кимна подигравателно към леглото:
— Съжаляваме, че те обезпокоихме. Тръгваме си, все едно нищо не се е случило.
— Но, капитане… — Суарес помнеше какво каза капитанът за потенциалната стойност на динозавъра.
Снажният мъж го изгледа убийствено.
— Тръгваме, Суарес. Ако чувалът на гърба ти не е достатъчно пълен, ще ти намерим още злато, което да носиш.
Озадаченият моряк притихна.
Беше невъзможно да се определи на колко години е дайноникът, но Уил прецени, че е доста възрастен. Независимо от това, той скочи леко от леглото на пода. Пиратите се напрегнаха.
— Само още едно нещо.
Очите на Блакстрап се присвиха опасно — беше свикнал да диктува, а не да приема условия.
— И какво точно е то, господин философ?
Смигинс сложи ръка върху рамото на капитана, но Блакстрап гневно я отблъсна.
— Щом напуснете това място, обещайте да не се връщате. Слушам ви почти цял ден и той се оказа прекалено дълъг. Размисълът изисква пълно спокойствие.
Този път върху устните на Блакстрап разцъфтя съвсем искрена усмивка.
— Не виждам никакви пречки в това отношение, господин Таркуа. Абсолютно никакви. Но имаме малък проблем. Понеже сме странници тук, се затрудняваме да намерим пътя. За да е сигурно, че ще ви оставим намира, и то колкото е възможно по-скоро, дали не бихте ни посочили най-прекия път към Северните полета?
Намигна на Смигинс и помощник-капитанът се възхити колко хитро Блакстрап извъртя неловката среща в тяхна полза.
Обещанията на Блакстрап, разбира се, не струваха и колкото палмовите листа върху леглото на динозавърския аскет.
— Северните полета ли? — Таркуа изглеждаше озадачен, но вдигна ръка и посочи на север. — Излезте през задната част на храма. В долината пред вас ще видите три прохода. Хванете най-левия. На места е твърде тесен — дори дайноник или човек трябва да върви странично. — Огледа едрия мъж пред себе си. — Ще срещнеш известни затруднения, но ще минеш. Проходът стига чак до планините Бакбоун. Ако го следвате, ще излезете в Северните полета, както желаете. Хайде, побързайте. Искам да се върна към тишината и своя мир.
Скочи в леглото и се настани удобно за размисъл: кръстоса ръце пред гърдите, опъна крака и затвори очи.
— Непременно, ваша динозавърска светлост. Тръгваме веднага. — Блакстрап направи знак на екипажа. — Хайде, момчета. Чухте какво каза Мъдреца. Да се махаме оттук.
Моряците заобиколиха колкото е възможно от по-далеч неподвижния дайноник върху леглото и се измъкнаха. Макар и в ръцете на пиратите, Уил се готвеше да извика. Надяваше се този умен динозавър да забележи, че е пленник. Като се имаше предвид антисоциалната нагласа на Таркуа обаче, едва ли мъдрецът би се замислил. Уил все пак реши да опита.
Досетил се за намерението му, обаче, Йохансен му запуши устата с ръка и му се ухили.
— Остави, момче. Нали не искаш повече да нарушаваме медитацията на стария дракон?
Уил се бореше да се освободи от хватката на пирата, но не успя. Подпомогнат от другарите си, Йохансен го извлече от помещението. Със здраво овързаните си челюсти Притикил съвсем не бе в състояние да сподели как се чувства в това неприятно положение.
Около час след като помещението се изпразни, Таркуа вдигна глава, огледа се и промърмори на своя си език нещо за „лоша карма“. После отново се върна към вглъбеното си състояние.
XXI
На следващото утро приятелите на Уил нито видяха, нито чуха пиратите и пленниците. Решиха да рискуват и внимателно се отправиха към храмовия комплекс. Държаха очите си отворени на четири да не би отнякъде да се появят похитителите, ала намериха време и да се възхитят на непознатите, чудновати сгради, край които минаваха.
Лесно проследиха острата, наситена миризма на пиратите до главния храм, разположен в дъното на комплекса. Шремаза и децата й не биха отворили сами външните порти, но дребният Чаз използва острата си човка и се справи.
— Какво става? — сприхаво подвикна към приближаващите се Таркуа, надигайки се в леглото. — Пак ли ме прекъсвате? — Въздъхна дълбоко. — Ако продължава така, никога няма да постигна нирвана.
Чаз зяпна дайноника.
— Кой си ти? Какво правиш тук? Сам ли си?
— Аз съм Таркуа и се наслаждавам на самотата си. По-важно е какво правите вие тук. До този момент в долината нямаше никакви посетители и изведнъж за два дни ми се налага да се справя с две групи.