— Динотопия учи всички да гледат под повърхността. — Линиати се премести към друга част на барометровото устройство. — Онова вътре е същината на дадено същество, дори да тежи петдесет тона. За щастие моите предци веднага срещнали цивилизовани динозаври. Каква ли щеше да е реакцията им, ако бяха попаднали първо на карнозаврите от Дъждовния басейн? Един алозавър би сдъвкал няколко крокодила за закуска.
Уил кимна в знак на съгласие и отново се загледа над върховете на дърветата.
— Кога според теб ще ни връхлети бурята, независимо колко силна ще бъде?
— Не съм в състояние да определя. Каквото и да смяташ, предсказването на времето все още не е точна наука, макар да се надяваме един ден и това да стане. — Вдигна очи към ясното синьо небе. — Ех, да можехме да погледнем отвъд планинските върхове. Да привържем телескоп към балон например и по някакъв начин да се предава обратно на земята онова, което се вижда от него. — Сведе поглед. — Това, разбира се, е неосъществимо.
— Не съм толкова сигурен. — Уил се облегна на въжените перила и скръсти ръце. — Баща ми смята, че благодарение на науката са възможни доста неща. Дори летящ телескоп. — Пламъче, подсказващо вълнението му, се появи в очите му. — Ами ако аз кача един горе със скайбакс?
Линиати се замисли.
— Знаеш ли, може би имаш право, Денисън. Известно ти е колко коварни са ветровете, които духат в Динотопия, но кой знае? В моето семейство често повтарят: „По-добре да имаш ум на мангуста, отколкото сърце на лъв“. Ще съобщя идеята ти на моите началници.
Уил не знаеше дали да се ласкае, или не. Не притежаваше ли и той сърце на лъв?
— Небесните лодки не са така подвижни като скайбаксите — отбеляза Уил, — но са в състояние да останат горе по-дълго. Какво ще стане, ако успеете да изпратите една наистина нависоко?
— Ами ветровете по-нависоко? — възрази Линиати. — Как ще контролираш подобно плавателно средство? Какво ще стане, когато въздухът стане прекалено разреден за дишане?
— Баща ми е изобретил апарати, които ти позволяват да дишаш под водата. Няма начин такова оборудване да не работи добре и в небесата.
Потънали в разговор, двамата не забелязаха порива на вятъра, който премина през короната на дървото, разтърси игличките и накара живака в основния термометър да скочи нагоре. Поривът само предвещаваше предстоящите ветрове.
Далеч в морето, североизточно от Динотопия, бурята набираше бяс. Тъмна и силна, тя вдигаше пред себе си вълни по морето все едно е ръката на разгневен бог. Вече беше по-мощна от шестгодишна буря; беше по-мощна и от буря на двадесет години.
Такава буря връхлита веднъж в живота ти; подобна не бе се спускала над Динотопия повече от сто години.
— Притеснявам се за момчето, Налаб.
С ръце върху гладкия парапет Артър Денисън стоеше и гледаше през високия прозорец на библиотеката. В главата му кънтеше постоянният ромон от падаща вода. Чифт цветни тапи за уши, част от премяната на всеки жител на Уотърфол сити, лежаха неизползвани в джоба на панталоните. Имаше ги във всякакви модели, цветове и дебелини; носеха ги не просто като украса, а от практични цели. Предпочиташе да не ги слага. Ако желаеше мир и спокойствие, винаги можеше да затвори прозореца.
— Какво? Какво?
Възрастният трети помощник-библиотекар се приближи, извади своите тапи и несъзнателно повиши глас. Местните жители, от години живеещи заобиколени от водопади, владееха умението на оперни певци да пригаждат гласовете си съобразно условията. Зад плътните стени на библиотеката рядко се налагаше да се вика.
— Казах, че се притеснявам за Уил.
— Тц. Не бих се тревожил за него. — Библиотекарят можеше да се концентрира по едно и също време върху две съвършено различни теми. Артър си го представяше как мислено подрежда и класифицира книгите, участвайки пълноценно в разговора. — Необикновено момче е твоят Уил.
Артър се извърна и отново се загледа през прозореца.
— В Тритаун е, а това е дяволски близо до мястото, където се очаква да връхлети бурята.
— Ако въобще връхлети. — Налаб заклати предупредително пръст към приятеля си. — Окото на бурята може въобще да не стигне до Динотопия и тогава нас ще ни връхлетят само вятър и дъжд, който и без това винаги ни е необходим. — Свъси леко вежди и започна да тършува по масичка, отрупана с древни ръкописи. — Къде оставих произведението на Омир? Човек да си помисли, че след толкова векове най-после би трябвало да сме подредили пристигналото от Александрийската библиотека.