— Не сме сигурни — отвърна безстрашният Чаз, — но честта ни задължава да опитаме.
— След дълги бродения стигнах тук и дадох клетва да остана, като единствено и изцяло се посветя на духовно и умствено усъвършенстване. Отрекох се от всичко друго. Сега май ме въвличате обратно в действителността, с която смятах, че съм скъсал. — Дайноникът въздъхна дълбоко. — Но добрината крие достойнство, а вашата кауза и мотивите ви са благородни. Ще се опитам да ви помогна.
След тези думи трите малки струтиомимуса изчуруликаха радостно, а Шремаза се поклони ниско в знак на благодарност.
— Има начин да ги настигнем — призна Таркуа, — но означава да наруша единствения закон, което съм създал за себе си.
— Някои закони са по-важни от онези, които сме изработили за себе си — обади се Чаз.
Дайноникът изглеждаше изненадан.
— Наистина — млад си, а си проницателен.
— Просто желая да помогна на приятеля си — отвърна протоцератопсът.
Докато Таркуа скачаше от леглото, младите струтиомимуси се скриха зад гърба на майка си, впечатлени от зъбите и ноктите, на които не биха обърнали внимание, ако се намираха в Соропол или Тритаун. Независимо от окуражителните думи, не вярваха твърде на усамотения дайноник — та той определено беше най-ексцентричният динозавър, когото бяха срещали.
Забелязал реакцията им, аскетът побърза да ги успокои.
— Няма защо да се страхувате от мен, малки мои. — И с развята зад него роба се насочи към задния коридор. — Хайде.
Кеелк го последва нерешително.
— Къде отиваме?
— Отиваме? — Старият дайноник бе по-сериозен отвсякога. — Ами отиваме към мястото, на което посветих целия си живот, за да стигна там. Отиваме към небесата.
Зави зад чупка и на останалите се наложи да ускорят крачка, за да го настигнат.
Никое четириного не обича стълби. Чаз не правеше изключение. Виещото се каменно стълбище, по което се катереха, както му се стори, от часове, се издигаше нагоре към планините.
— Колко още остава до небесата? — попита Трил невинно.
Таркуа погледна назад.
— Не знам, малка моя. Това е едно от нещата, които се старая да открия. Не се тревожи. Не сме тръгнали да се катерим чак толкова високо. Само сме поели в тази посока.
— Просто се изкачваме до върха на най-високия храм, глупаче — изчурулика брат й.
Трил му се изплези. Езикът й бе изненадващо дълъг и гъвкав.
— Не точно. — С пухтене и сумтене Чаз следваше далеч по-пъргавите двуноги. Често се налагаше те да спират, за да ги догони. — Първо — не се катерим по спирала, а по дълга, непрекъснато издигаща се, малко или много права линия. Второ — по моя преценка вече сме се изкачили много по-високо от върха на най-високия храм.
— Тогава къде отиваме? — попита Шремаза леко стресната.
— Не знам. — Чаз не откъсваше очи от люлеещата се опашка на дайноника, чиято сянка се очертаваше от светлината на факлата. Прешлени й помагаха да не се влачи по земята. — Това е най-странният динозавър, когото някога съм виждал. Дайнониките обикновено са бързи и раздразнителни. А този е спокоен и уравновесен. Обикновено обичат да се суетят и да спорят. Този приказва само за живот в мир и покой. Отбягват Дъждовния басейн. Този живее сам в него. Въобще не го разбирам. Знам едно: видът му е направил крачка напред — и то значителна — и се отличава от карнозаврите в екваториалните гори.
— Да не би…
Очите на Шремаза се отвориха широко.
— Не — увери я Чаз бързо. — Прекалено е образован, за да се е върнал към старите порядки. Просто ме озадачава, това е всичко. Но не ме интересува, дори да е от друга планета, стига да ни помогне да спасим Уил.
— Имам чувството, че направо се катерим до друга планета — промърмори Аримат.
Красивият изсечен коридор, по който се катереха, постепенно премина в естествен тунел, украсен със сталактити и сталагмити. През равни интервали дайноникът спираше да запали една от многобройните факли, поставени в поставки по стените.
— Започвам да се уморявам — обяви Трил.
— Ти ли?
Късите крака на Чаз страшно го боляха от непрестанното катерене.
— Не падайте духом. — Слухът на Таркуа бе остър колкото и зрението му. — Почти стигнахме.
— До небесата ли? — попита Шремаза неуверено.
Дайноникът леко изсвири, което бе вид смях.
— Не чак толкова високо. Почти стигнахме до място, което наричам Балкона.
Струтиомимусите размениха погледи. Понеже нямаше с кого да се спогледа, Чаз запази реакцията за себе си.