Стълбището водеше към голямо сводесто помещение, пълно с пещерни образувания. Обезпокоени от пристигането им, ято прилепи като черни конфети прелетя над главите им с остро цвърчене.
Чаз подуши въздуха.
— Тук вони.
— На амоняк. — Дайноникът ги въведе по-навътре в обширната пещера. — От изпражненията им е. Не обръщайте внимание. Подобно на повечето неприятни неща, скоро ще отмине.
— Ще ми се онези хора скоро да минат. — Ноктите на Чаз чаткаха ритмично по каменния под. — Защо не оставят Уил Денисън и да си заминат с лодката?
Не се налагаше да питат как изглежда Балконът. След кратко катерене свиха наляво и стигнаха до мястото, което обясняваше името.
Беше изключено да се види отдолу. Всеки, отправил поглед към мястото от храмовия комплекс, щеше да види само нащърбени скали, скриващи изцяло процепа в планината.
Когато пристигнаха, видяха и работилницата: по каменни пейки имаше разнообразни инструменти, много от които непознати на Чаз. Новите прекрасни барелефи по стените приличаха на онези, които украсяваха сградите в скритата долина. Изобразяваха хора, работещи със странни машини и уреди.
— Не са динозаври — изкоментира Чаз, докато разглеждаше барелефите.
— Не са. — Дайноникът пъхна факлата в стойка на стената. Помещението се изпълни с достатъчно светлина. — Всичко тук е било сътворено от древно човешко племе. Имали са достъп да огромно познание, много от което се е загубило.
— Какво е станало с тях? — попита Чаз.
— Оставили са рисувано писмо, за жалост незавършено — обясни Таркуа, — но от онова, което събрах и сглобих, излиза, че са дошли на това място, решени да възстановят култура, основана върху трупане на измамно богатство. Открили и изровили много скъпоценни камъни и метали. Били толкова заети да ги добиват и да издигат внушителни паметници, че забравили как се сади и сее, как се лови риба. Започнали да измират от глад. Открили, че е невъзможно да се хранят със златото и със скъпоценните камъни, които толкова дълго и усилено трупали. Някои се изселили и се присъединили към цивилизацията на Динотопия. Останалите тук постепенно измрели. С тяхната смърт умрели и всички спомени за това място.
Кеелк се дивеше на заобикалящите ги картини.
— Обзалагам се, че Уил Денисън би намерил всичко това за много интересно. Баща му е учен. Уил иска да стане майстор пилот на скайбакс, но макар сърцето му да копнее да лети, според мен той има поглед на учен.
— Сериозно? Значи баща му и аз имаме доста общо.
— Нали не искаш да разговаряш с никого? — напомни Чаз.
Дайноникът го погледна.
— Винаги бих нарушил мълчанието, стига да се натрупа познание. — Извърна се от протоцератопса и отиде към естествената каменна площадка. — Често идвам тук не само да се уча от древните занаяти, изобразени по картините, но и да се насладя на гледката. — Подкани ги: — Хайде. Страхувате ли се? Съвсем безопасно е.
Постепенно и другите се приближиха.
— О! — възкликна Шремаза. — Много е красиво!
Златни сгради и сребърни алеи блестяха на слънчевата светлина, а целият храмов комплекс се стелеше в краката им. Ярки скъпоценни и полускъпоценни камъни, инкрустирани в стените и по покривите, проблясваха като осеяно със звезди небе. Напред и надясно — ще рече на север и на изток — величествено се стелеха хребетите на планините Бакбоун, чиито върхове бяха покрити със сняг.
— Виждаш ли, мамо? — Опиянената Трил сочеше възбудено. — Онова не е ли планината Спайктейл?
— Не знам, дете. Може би Кеелк… — Най-голямата й дъщеря не отговори и Шремаза се обърна леко сърдита. — Кеелк?
Откриха я по-навътре в пещерата, където разглеждаше огромно, непознато на вид устройство с неправилни форми, сякаш тикнато в дълбоките сенки.
— Какво е това? Много прилича на небесна лодка.
— Наблюдателна си — ласкаво отсъди Таркуа. — Наистина е въздухоплавателно средство. Аз съм го построил. Прилича, но и доста се различава от небесните лодки, които се реят из необятната пустош над планините в Динотопия. Построено е по древен човешки чертеж, но съм приложил нови методи за движеща сила.
Изпълнен със съмнения, Чаз огледа странния механизъм, функцията на гондолата, построена от тръстики и въжета, бе очевидна; ясно бе и предназначението на такелажа. Носът леко напомняше силуета на дайноник. Явно не бе домакинът им, но вероятно някой почитан праотец.
Вместо балони, пълни с хелий, над устройството се носеха около половин дузина метални сфери. Бяха прикрепени към гондолата с фини мрежи и въжета. Като ги гледаше, имаше чувството, че трябва да паднат и да смажат корпуса. Вместо това те видимо опъваха възпиращите ги въжета и несъмнено бяха в състояние да вдигнат цялата конструкция във въздуха.