— Често съм наблюдавала скайбаксите и техните пилоти и съм се питала какво ли е да погледнеш към земята от голяма височина. Надявах се един ден Уил Денисън да ми опише усещането. Но защо да не проверя лично?
Прекрачи през отворената врата. По-скоро от куртоазия, а не от необходимост, Таркуа протегна грациозно ръка и й помогна да се качи на борда.
— Чуйте ме. — Чаз се приближи, но не се качи. — Какво ще стане, ако все пак успеем да настигнем Уил и похитителите му? Някой да е мислил по въпроса? Какво ще правим тогава?
— Ще мятаме камъни по тях — прояви обичайната си агресивност Аримат.
— Или дънери — добави сестра му, за да не остане по-назад.
Таркуа ги погледна неодобрително.
— Ненавиждам насилието. Сигурно ще успеем да ги сплашим и по друг начин. Не е изключено във външния свят летателните машини да не са позната гледка. Във всеки случай ще посветя целия си интелект на проблема.
— О, колко успокоително — подметна Чаз саркастично.
— Ще се спуснем върху тях от небесата, ще грабнем Уил и ще побегнем с него в облаците, където никой не може да ни последва. — Кеелк огледа апарата. — Ще заменим скайбакса му с това нещо.
— Значи се разбрахме. — Шремаза обърна блесналите си кристални очи към Чаз. — Все пак ще ни е нужна помощта ти, преводачо. Идваш ли?
— Олеле! — въздъхна Чаз. — Нима моите крака ме водят напред? Нима те стъпват върху това нелепо изобретение? Предаден съм от собственото си тяло!
Кеелк се наведе и постави ръка върху гърба на протоцератопса.
— Благодаря ти, преводачо. Радвам се, че си с нас.
— Не съм — промълви той. — Всъщност съм там, върху солидната земя, държа се разумно, наблюдавам ви как се носите във въздуха като буболечка, попаднала в гръмотевична буря. Но тялото ми, изглежда, има други идеи и умът ми е принуден да го последва в това возене. — Без да обръща внимание на оплакванията му, Таркуа затвори вратата след него. — Не се чувствам много добре на високо.
Чаз огледа вътрешността на гондолата. Е, поне парапетите стърчаха над главата му. Ако не се изправи на задните си крака, няма да види земята. А той нямаше никакво намерение да се изправя.
Таркуа използва нокътя на средния си пръст като нож, за да среже въжетата, задържащи небесния кораб към земята.
— Успокой се, преводачо. Летателният ни апарат е съвсем безопасен.
— Предполагам. — Чаз трепна, когато гондолата се устреми напред. — Сигурно си я изпробвал много пъти.
След като и последното въже беше прерязано, сребърните балони, пълни с водород, повлякоха тежко натоварения корпус към Балкона и пространството отвъд него.
— Всъщност — уточни Таркуа равнодушно, — за пръв път ще лети.
— Какво!
— О, да.
Дайноникът започна да мести лостове. Перката се завъртя и апаратът се устреми бързо напред, след като се издигна над каменната повърхност.
— Тогава откъде знаеш, че ще полети? — промълви още по-разтревоженият Чаз.
— Защото вече летим — отвърна дайноникът съвършено спокойно.
Чаз се обърна, затвори очи и опря глава в най-близката стена. И усещаше, и чуваше как вятърът вие отвън.
— Не съм тук — повтаряше си тихо той. — Не правя това. У дома в леглото съм, приготвям си уроците за утре и не съм тук. Не съм…
Безразличен към заклинанията му, небесният кораб се откъсна от ръба на Балкона и се понесе нагоре в небето.
Разлюляха се силно и протоцератопсът простена.
— Интересно. — Таркуа работеше усилено, но без видимо напрежение. — Във въздуха има ями. Чувал съм за тях.
Летателният апарат продължаваше да набира скорост.
Под тях каньоните прорязваха долините като тъмни вени. Повечето едва ли имаха и метър ширина. Чаз се свря в един ъгъл, притисна лице към стената и остана смълчан, изолиран и треперещ. Направи всичко по силите си да не чува възторжените песни на струтиомимусите, сияещи от новите усещания.
Вятърът започна да ги подмята; от тъмните облаци валеше дъжд; навсякъде наоколо се чуваха гръмотевици. Имаше и светкавици, но далеч, на север.
Ако беше на моето място, убеждаваше се Чаз ядосано, Уил Денисън нямаше да се крие в ъгъла. Е, Уил, разбира се, е стажант-пилот на скайбакс и се чувства сред облаците като у дома си. Летенето не го изпълва с ужас.
Какво е ужасът? Състояние на душата. Нима Чаз не умее да контролира едно просто състояние на душата? Треперенето му поотслабна и постепенно съвсем изчезна. Таркуа си беше свършил работата добре — небесният кораб се клатеше и люлееше, но нито едно въже дори не се разхлаби. Чаз вече се намираше в състояние между пълната паника и стоическата решителност. Това бе огромно постижение.