Балоните ги отнесоха още по-нагоре. Тънки като хартия, те проблясваха със стоманено сияние в променливата светлина.
Ако имаше почивен ден, дори можеше да му се стори забавно, помисли си Чаз. Вместо да трепери от ужас, по-добре да се опита да се забавлява. Да се отдаде на новите усещания. Струтиомимусите стояха наведени през перилата, сочеха надолу и цвилеха възторжено от приключението. Таркуа започна да се изморява. Тогава те всичките се изредиха при лостовете — така не загубиха скорост. Дайноникът нагласяше уредите според силата на онзи, който ги командва.
От време на време завърташе витлата и забележителният летателен апарат променяше посоката. Минаха съвсем близо до висока скала и дори Чаз се възхити от красивата гледката. Настроението му се подобри. Въобще не се уплаши, когато гондолата едва не докосна отвесна стена.
Кой знае, помисли си той наперено, забравил за неотдавнашния си ужас от преживяното, възможно е да извадим късмет и да намерим меко място, в което да се разбием.
XXII
Безмилостен дъжд се лееше през цялото време, докато пиратите крачеха из каньона към Северните полета. Най-после се измъкнаха от тесния тунел. Разнесоха се облекчени възгласи и шум от дрънкане на оръжие. Напрегнатият марш бе прекалено уморителен и мнозина от мъжете нямаха настроение.
Поеха по лекия наклон пред каньона и скоро се озоваха в равнина, където не виждаха нищо от короните на дърветата и палмите. Някъде напред ги чакаше корабът и другарите, с които отдавна не се бяха виждали; мислеха и за провизиите в трюма.
Заплашителни, тъмни като нощта облаци, раздирани от светкавици, се стелеха между небето и короните на дърветата. Никой не желаеше да коментира мрачната гледка. Единственият светъл лъч беше, че са оставили зад гърба си джунглата и каньона.
Без особени трудности ще прекосят равния терен до лагуната, уверяваше ги Блакстрап и никой от екипажа не искаше да вярва в нещо друго. Не и след като стотици килограми злато и скъпоценни камъни прекършваха гърбовете им. Всеки носеше състояние, надминаващо и най-смелите му мечти, а заедно с това и обещанието да се върнат за още.
— Хайде, момчета — насърчаваше ги Блакстрап, като вървеше сред тях и побутваше онези, които смяташе, че не вървят достатъчно бързо. — Най-много още ден и ще бъдем на кораба.
Съдбата обаче не се интересуваше от желанията на Брогнар Блакстрап. Случи се така, че въобще не стигнаха до мангровата горичка.
Уил не разполагаше с особено остро зрение, но само той търсеше с поглед онова, което най-после откри.
— Ей, погледнете натам!
Нямаше възможност да посочи, защото китките му бяха вързани, затова само кимна на запад.
— Какво му става на това момче? — запита Мкузе и погледна към Йохансен.
— Не знам. — Високият американец се напрегна да види. — На запад има огромен облак прах. Нищо чудно при този вятър, който се вихри навсякъде. — Вдигна поглед нагоре. — Не ми харесва как изглежда небето, зулу. Въобще не ми харесва.
Суарес ги дочу.
— Корабът е на сигурно място в лагуната. Там ще издържи на всякаква буря. — Кимна към мощния гръб на Блакстрап. — Виждал съм капитана да се справя и с по-страшни бури. Не може да е по-свирепа от онази, дето ни довя тук.
— Не знам. — Йохансен премигна, за да разкара капките дъжд от очите си. — Виж колко е тъмен хоризонтът. По-тъмен отколкото дори през нощта, но без звезди. Има нещо неестествено в него.
— Е, през изминалите няколко дни все подобни страхотии гледахме — подметна Мкузе.
Другарите му кимнаха в знак на съгласие.
Само Уил си даваше сметка какво вещае мъгливият облак. Беше причинен не от вятър, а от крака. Големи крака. Положително бяха такива, щом вдигаха във въздуха толкова пръст и вода и то сред влагата и неспирния дъжд. Макар и доста далеч, определено държаха посоката на пиратите. Едва когато групата изкачи нисък пясъчен хълм, обрасъл с крайбрежна растителност, източникът на мъгливия облак се разкри по-ясно.
Дали някой друг различаваше отделните форми, питаше се Уил. Сигурно. Спасителният отряд се бе насочил право към пришълците.
— Всемогъщи Боже — промълви Томас и посочи на запад.
Облакът се бе разсеял и всички виждаха какво го е причинило. Зяпнали, другарите му го наобиколиха на върха на хълмчето. Притеснени мърморения изпълниха въздуха.
Към тях приближаваха дузина гигантски сороподи, преодолявайки с лекота блатистата растителност. На гърбовете си носеха ездачи и дисаги. Несъмнено натрапниците бяха забелязани. Дори от това твърде голямо разстояние, което ги делеше, на Уил му се стори, че съзира проблясването на телескоп. Седнал точно зад главата на бракиозавъра, пред ездача се откриваше отлична видимост върху околността.