Артър въздъхна и изчака Налаб да намери каквото търсеше. Полиците, опасващи високата стая от пода до сводестия таван, бяха препълнени. Много от събраните тук произведения вече бяха безвъзвратно загубени за външния свят. Други бяха съвършено непознати, защото не бяха човешко дело, а произхождаха от Динотопия. Имаше история, проза, поезия, музика: богатство, което вдъхновяваше, и знание, което щеше да отнеме няколко живота само за да му хвърли човек бегъл поглед. Освен това тук всичко се намираше в безопасност.
— Знам, че е там, и то сам, от известно време. — Артър разсеяно се заигра с кранчетата на мустаците си. — Но никога не сме били толкова далеч един от друг при подобно положение.
Небето над Уотърфол сити бе ясно; само от време на време късове от постоянната мъгла забулваше слънчевата светлина.
Налаб престана да търси ръкописа, вдигна глава и заговори отривисто и прямо. Във външния свят сигурно биха го приели като грубост, но тук схващаха вложената честност.
— Е, Артър, време е да се справи с една-две кризи самостоятелно, без твоите съвети. На колко стана? Седемнадесет?
— Осемнадесет.
— Гледай ти. Гледай ти. Чудесно. Още един здрав гръб в помощ при евакуацията. Там има да се свърши много работа, така да знаеш.
Артър отново се извърна от прозореца.
— Разбрах, че вече е започнала.
— О, да. Необходима предпазна мярка. При нас е традиция.
— А защо да не се изчака, докато наблюдателите на времето са абсолютно сигурни?
Постоянната усмивка по устните на Налаб стана малко по-широка.
— Защото може да се окаже, че тогава е прекалено късно. Тези неща ни връхлитат бързо, Артър. Наистина изключително бързо.
— Кои неща?
— Ами например съществуват… — Налаб млъкна, защото реши да подмени думите с действие. — Ела с мен и ще ти покажа някои картини. Има отлични, а и акварелите са чудесни.
Постави ръка върху рамото на другия мъж.
— Дали да не отида в Тритаун да видя с очите си какво става?
Налаб подбутна приятеля си към вратата.
— Хайде, Артър. Остави момчето. Може сам да се грижи за себе си, а ако постоянно надничаш зад рамото му, само ще го смутиш. Младите мъже се учат от грешките не по-малко отколкото от успехите. Как да разбереш второто, без да си изпитал първото?
Артър Денисън погледна към мъжа, за когото знаеше, че е несравнимо по-мъдър от него.
— Налаб, той е всичко, което имам. Чрез него все още се чувствам свързан с майка му.
— Разбирам — промълви Налаб нежно. — Но за да те разсея от сантименталните ти спомени, нека попитам: ти и онази изпълнителка на флейта не бяхте ли на път да станете нещо повече от добри приятели?
— Ориана ли? — Артър се усмихна. — Тя е чудесна жена. Виждаме се.
Налаб отново размаха показалец.
— Според мен е чудесна партия за теб. При това решителна, доколкото я познавам.
— Прекалено решителна — Артър се усмихна още по-широка.
В този момент влезе Енит с подскоци. Главният библиотекар леко опираше пръсти един в друг, а понеже завършваха с остри хищнически нокти, от това действие произтичаше постоянно, музикално кликване. Беше навик, останал от времето, когато предците на дайноника са се вкопчвали в плячка вместо в идеи. Дългите, клюнообразни нокти на краката, също нетърпеливо чаткаха по пода.
— Какво има?
Дори говорейки с висшестоящия си, Налаб успя да намигне на Артър. Суетенето на Енит бе предмет на доста добронамерени закачки сред персонала на библиотеката.
Дайноникът изръмжа тихо на своя език. Налаб не бе в състояние да отговори с човешката си уста, но докато комуникацията се ограничаваше в по-проста форма, успяваше да разбере повечето от онова, което Енит говореше.
— Не, не. Сигурен съм, че делегацията от Чандара е предвидена за четири, а не за два часа.
Налаб взе хартия и калем и написа отговора с познатите динозавърски йероглифи.
Енит хвърли поглед на текста и изръмжа. Сред кръвожадните динозаври именно дайнониците — те имаха човешки размери — успяха да овладеят естествения си апетит дотам, че да участват в цивилизоването на Динотопия. Придържайки се главно към диета от риба и безгръбначни, те потискаха ефективно основните си инстинкти. Значителната им интелигентност съществено допринасяше за напредъка на науката и изследванията; духовната и интелектуална наслада превъзхождаше порива да превърнат съседите си в храна.
Двамата библиотекари — единият човек, другият динозавър — общуваха енергично чрез жестове и писане, а Артър стоеше тихо наблизо, временно забравен. Въздъхна примирено и се извърна.