Уил се обърна с гръб към дайноника.
— Стой неподвижен, ако обичаш.
Дайноникът отстъпи крачка, издаде нокътя на десния си крак и прецени внимателно разстоянието. След няколко бързи замахвания въжетата лежаха в стъпалата на Уил. Не усети нищо освен вятъра от движението на Таркуа.
— Така вече е много по-добре. — Уил разтърка китките и глезените си, където въжетата се бяха впивали в плътта. Погледна наляво — спасителният отряд вече се спускаше към тях. — Сега трябва да постъпим по същия начин и с приятелката ми.
През цялото време Притикил бе наблюдавала мълчаливо сцената — пазеше силите си, в случай че мъжагата насочи оръжие към нея. В един момент младият човек, вече неин приятел, бе спасен по чудо и противният тип избяга. Сега тя чакаше какво ще се случи по-нататък.
Йохансен прекъсна Уил и дайноника.
— Почакай, момко. Доверихме ти се, вярно, но нали не възнамеряваш да освободиш малкия дявол звяр? — Вятърът вееше дългите му коси, а по лицето се стичаха дъждовни капки. — Ще избие всички ни.
— Не мисля — отвърна Уил уверено. — Веднъж вече я успокоих, забрави ли?
— Да — призна друг от неспокойните моряци. — Но тогава беше вързана здраво.
— Ако се е държала агресивно, то е само защото е още малка. Ти как щеше да постъпиш на нейно място: пленник, отвлечен от непознати. Дадох дума на родителите й да я освободя. — Забеляза разтревожените им изражения. — Ако искате да станете жители на Динотопия, трябва да разберете какво означава това.
— Даваме си сметка, момко, но все пак… — Умолителният взор на Йохансен най-после се спря върху високата мокра фигура на помощник-капитана. — Господин Смигинс, какво ще кажеш за това?
— Ще постъпим, както иска момчето. Но… — добави той, отстъпвайки няколко крачки, — признавам, че и на мен не са ми съвсем по вкуса намеренията му.
Придружен от Таркуа, от все още нестабилно пристъпващия Чаз и от цялото семейство струтиомимуси, Уил приближи малкия тиранозавър. Постави ръка върху горния край на зурлата й и изреди имената на двамата на нейния език. Не се изненада, че умният дайноник се обърна към нея и с лекота дълго й говори нещо. Когато аскетът приключи, тя кимна, че е разбрала.
— Направете ми място, ако обичате. — Дайноникът внимателно огледа въжетата, овързани около тиранозавъра. — Ще ми отнеме съвсем малко време.
Робата се развя, той изви нокти и се залови за работа.
Едно след друго тежките въжета паднаха на земята. След като преряза и последното, Таркуа отстъпи, за да види какво е свършил. По кожата на тиранозавъра нямаше дори драскотина.
Притикил се протегна и прозина — наистина беше впечатляващо зрелище. Макар и още малка, острите й зъби бяха доста по-внушителни от зъбите на възрастния дайноник. Протегна единия си крак, после другия. Извърна леко глава и изръмжа застрашително, загледана право в Гуиамарес.
Досетили се за намерението й, приятелите на португалеца мигом се отдалечиха от него. Гуиамарес, доскоро олицетворение на кръвожадна свирепост, отстъпи трескаво, но се препъна и падна. Изтегляйки се назад по задник, като бясно риташе с крака, той се обръщаше към всеки, готов да го чуе.
— Не! Спрете я! Кажете й да се махне! Ща ме убие… Ще ми разкъса врата. Не я пускайте близо до мен.
Ужасът, изписан върху лицето му, бе жалък за гледане.
Инстинктивно Уил застана между хленчещия моряк и бавно пристъпващия тиранозавър.
— Таркуа, Чаз! Някой да ми превежда и то — бързо. — С решително изражение той вдигна и двете си ръце. Притикил дишаше тежко, но спря. Зъбите й бяха на сантиметри от пръстите му. — Притикил, чуй ме. Знам, че за теб не важат нормите на цивилизована Динотопия. — Чуваше как и дайноникът, и протоцератопсът превеждат зад него със серия от всяващи страх ръжения и боботения. — Но точно както дадох дума, че ще те освободя, така обещах на тези хора, че с мен ще бъдат в безопасност. Нека властите в Соропол ги съдят, не ти. Сега си свободна. Ще се погрижа да получиш всякаква помощ, за да се върнеш в Дъждовния басейн. Но искам да ми дадеш честната си дума, че ще оставиш тези мъже намира. Всичките! Отговорният за онова, което се случи на теб и на всички нас, избяга. Не вини тези тук за нещата, които той ги е накарал да правят.
Уил съзнаваше, че не говори самата истина. За някои от постъпките на мъжете никой не ги беше принуждавал. Все пак беше доста близо до действителността, а сега всички изглеждаха готови и дори жадуващи да започнат нов живот.
За него в това имаше логика, но щеше ли да прозвучи по същия начин и за един тиранозавър?
Притикил премигна. Почеса се с дясната си ръка на мястото, където доскоро се беше впивало въжето. Погледна не към ужасения Гуиамарес, а към Уил. Мощните челюсти се разтвориха и той се взря в тъмната паст с остри като бръсначи зъби. Не трепна дори когато дългият розов език се показа и го облиза грубо по бузата. Подобно на езика на много месоядни и езикът на Притикил беше като шкурка. Въпреки това Уил намери сили да се усмихне — в това време слюнката на тиранозавъра се стичаше по бузата му и капеше от брадичката.