Докато Чаз бъбреше с огромния соропод, Уил се постара да обясни възможно най-добре на ездача — едра жена от Тритаун, която се представи като Карина — какво се бе случило. За разкаялите се моряци тя представляваше не по-малко необичайна гледка от динозаврите.
Тя изслуша внимателно сбития, но сравнително пълен разказ и кимна разбиращо. Когато заговори, възстановилият се вече Чаз започна да превежда динотопския й жаргон, за да я разберат моряците. През цялото време се носеше гръмотевичен тътен, сякаш съвсем близо се водеше страшна морска битка.
— Значи сме видели как главатарят на тези своенравни мизантропи тича към хълмовете? — Погледна планините Бакбоун, чиито върхове бяха забулени зад гъсти облаци. — Видях го през увеличителното стъкло. — Тя потупа телескопа, закачен на колана й. — Голям мъж.
— Само физически — увери я Таркуа.
Изненадана, тя премигна насреща му.
— Много езици владееш за динозавър.
— Посветих живота си на учение — отвърна Таркуа и я дари с едни от елегантните си поклони.
— Ако не му пресечем пътя, ще избяга. — Уил също гледаше планините. — Много е опасен.
— Не сега. Нека си върви, накъдето е тръгнал.
Карина подсвирна на динозавъра и той сведе глава към земята. Преметна крак през широкото седло и бързо се озова двадесет метра над земята. По нейно желание гигантското четириного се изправи на задните си крака като използва опашката си за опора. Пиратите се свиха, но бракиозавърът запази равновесие за няколко секунди — достатъчни, ездачката да огледа хоризонта. После се спусна на четири крака и земята потрепери.
Няколко патечовки и друг бракиозавър се събраха заедно с ездачите си, за да си поговорят приятелски. Най-накрая Карина заговори и всички — включително и пиратите — се струпаха наоколо.
— Трябва да се махаме от тук веднага.
Тонът на Карина подсказваше, че тя няма да търпи никакви глупости. Вниманието й бе раздвоено между хората и морето в далечината. Вятърът прегъваше високата й шапка надве. Без каишката под брадичката й със сигурност щеше да я отвее.
Вятърът вече бушуваше около тях. Край лицето на Уил прелетя счупена клонка и все едно парче стъкло поряза бузата му. Недалеч от тях въжетата на небесния кораб на Таркуа едва удържаха гондолата. Наоколо се търкаляха части от дървета и храсти. Уил не се нуждаеше от обяснение какво става. Очакваше го и вече дни наред се страхуваше именно от това.
Шестгодишната буря идваше на сушата.
— „Кондор“! — извика Чумаш, за да го чуят.
— На борда има хора — уведоми Смигинс притеснено ездачката на бракиозавъра. — Те не са участвали в нашите действия и нямат представа какво става. — Погледна към брега. — Трябва да ги предупредим.
— Не разполагаме с време — обяви Карина. — Налага се другарите ви да се справят сами.
Смигинс се обърна към Уил.
— Не разбирам. Това е просто буря. Защо е цялата тази тревога?
— Не е просто буря. — Уил се наведе, за да преодолее вятъра и се приближи. — Това е кулминацията на шестгодишния цикъл. Цялата тази земя — посочи низината, където се намираха, — е в опасност.
— В опасност? — Помощник-капитанът направи гримаса. — Опасност от какво? От наводнение ли?
— Не съм сигурен. Не съм запознат с подробностите, но знам, че на всеки шест години всички, които живеят тук, се местят и е по-добре ние също да постъпим по този начин, и то бързо!
— Уил Денисън е прав. — Карина се вкопчи здраво във врата на бракиозавъра с колене. — Разполагаме с много малко време.
Смигинс се разкъсваше: всичко описано от Уил Денисън се оказа истина, но „Кондор“ бе не само дом за него и за другарите му; той беше убежище, майка и единствената сигурност, която мнозина от тях познаваха от години. Беше ги измъквал от безчет битки. Да го изоставят сега, означаваше да се оставят в ръцете не само на непознати хора, но и на странни животни. Решението изискваше категорична промяна на всичко, в което са вярвали, пълно скъсване с предишния начин на живот.
Забеляза, че останалите го наблюдават, чакат го да вземе решение, да им каже как да постъпят. Усмихна се, както се надяваше, успокоително. Беше свикнал да издава нареждания, но не и да ръководи.
— Отсега нататък трябва да постъпваме както ни кажат тези хора. Всичко ще бъде наред. — Погледна към Уил Денисън. — Ще бъде, нали?
Уил кимна; Чаз се приближи:
— Само ако се измъкнем бързо оттук — обяви протоцератопсът.
На двадесет метра височина във въздуха Карина се взираше към морето, подобно на всички други сороподи и ездачи.
— Нямаме повече време нито да обсъждаме вълненията ви, нито да се връщате на кораба.