Изненадан, Смигинс погледна нагоре.
— Защо не?
— Защото след няколко минути вече няма да е там. — Тонът й прозвуча извънредно сериозно. — Морето идва да целуне земята.
Тръпки побиха Уил, докато Чаз превеждаше на Смигинс и другарите му.
— Хайде към високите земи!
При тази заповед на ездачката сороподът започна да се обръща.
Уил преведе и пиратите бясно се хвърлиха към разположените в далечината хълмове. Той се втурна да ги спре.
— Не, не! Не тези високи земи. Тези!
Мъжете забавиха ход и се обърнаха: видяха как дузина могъщи вратове почти докосват земята зад тях. Приличаха на нападали древногръцки колони. Карина и другите ездачи им правеха отчаяни знаци.
Действията им не се нуждаеха от превод. Подвиквайки си насърчително, пиратите започнаха да се катерят по гърбовете, широки като булеварди. Уил, Чаз и Таркуа надвикваха вятъра и дъжда, за да превеждат указанията на ездачите.
— Дръжте се здраво — крещеше Уил. — Хващайте се за всяко въже, което докопате и не го пускайте!
За други това можеше да се окаже трудно, но не и за тези закоравели морски вълци. Свикнали да се движат по палубата на люлеещ се кораб, никак не им беше трудно да се справят. Неколцина увиха около китките си кожените ивици, които висяха от седлата на ездачите; други се изкатериха по мускулестите вратове и се задържаха там.
Междувременно Карина и другите ездачи събраха сороподите във фаланга, която представляваше почти хиляда тона месо и мускули. Патечовките се притискаха възможно най-плътно до апатозаврите, а петте бракиозавъра заеха позиция в челото. Краката се преплитаха и образуваха солидна стена от кости и мускули, обърната към брега.
Бракиозавърът на Карина — Маратая — дълъг петдесет метра и тежък осемдесет тона, беше начело.
Уил седеше на седлото зад Карина. Изглеждаше много далече, а той я бе прегърнал здраво през кръста с две ръце. Премигаше, да отстрани дъждовните капки от очите си и едва чуваше заради воя на вятъра. Наведе се надясно и се опита да проследи какво му сочи тя.
Зад мангровите дървета и тесния плаж от фин, чист коралов пясък диво се мяташе „Кондор“. В рифа отвъд кораба се разбиваха гигантски вълни — Уил никога не беше виждал нещо по-високо.
На всеки шест години, при пълнолуние, приливите бяха особено големи, а южните мусони преминаваха в циклони и се нахвърляха върху северните брегове на Динотопия. Понеже не срещаха никакви острови или други препятствия по пътя си, вълните се движеха безпрепятствено на юг, а силата им се увеличаваше невероятно.
Сега циклонът ги тласкаше напред и в резултат се получаваше масивна водна стена, която прекосяваше хоризонта от край до край. Именно тя привличаше цялото внимание на ездачите, динозаврите и стреснатите пирати.
Издигаше се поне на петнадесет метра, като постоянно набираше височина и скорост. Движеше се направо към брега. Премина през рифа все едно, че не съществува, и в лагуната се изляха милиони тонове вода. Уил не чуваше мъжете на борда на „Кондор“, но си представяше паниката и объркването им. Зад гърба си дочу някои от моряците да викат, но точно като тях знаеше, че предупрежденията им няма да стигнат до нещастниците на кораба.
Всички видяха как корабът се издига на гребена на вълната като играчка и се откъсва от котвата. Чин-ли не спираше да говори възбудено — беше виждал подобно нещо по реката Яндзъ. Йохансен бе чувал за огромни приливи в залива Фунди, но нито той, нито друг от екипажа някога бяха ставали свидетели на такава грандиозна гледка, каквато се разстилаше сега пред смаяните им очи.
И нещо повече — вълната се носеше право към тях.
С оформен вече гребен, могъщата вълна премина през плажа, покри мангровите дървета, наклони палмите и погълна земята. Сороподите стегнаха мускули, а ездачите си разменяха последни указания. Уил се вкопчи в Карина и притисна колене към седлото; пиратите и струтиомимусите забиха пръсти във въжетата и кожените ремъци. Таркуа помагаше на Чаз да се задържи — за разлика от всички останали той разполагаше единствено със силната си, но безполезна в момента човка. Притикил стискаше здраво с челюстите си дебело въже.
Последното, което Уил запомни, преди водата да ги връхлети, бе смайващата гледка как „Кондор“ — вече без мачти и платна — оцелял по някакво чудо, се носи след вълната към сушата.
После водната маса се стовари.
Ако някога се измъкна от тук, закле се Чаз, преди водата да го облее, ще се придържам толкова близо до земята, колкото е възможно.
— Ще умрем! Ще загинем! — не се въздържа Треганг.
— Престани! — Смигинс нямаше представа дали го чуват. Всичко около него бе бушуващ вятър и солена вода; той напрягаше всички сили да не бъде отнесен. — Дръж се!