Ездачите слязоха от седлата и изчакаха динозаврите да легнат по корем. С помощта на въжени стълби започнаха да се катерят по гърбовете им, за да ги разтоварят. Действайки като кранове, сороподите извиваха вратове и помагаха при операцията.
Пиратите получиха куп подаръци — храна и добре направени, макар и странни за тях дрехи. Най-после облекчени, насядаха по земята. Обезобразените в битки лица се усмихваха момчешки при вида на някои ездачи: млади жени в кожени дрехи. Те също им се усмихваха за добре дошли и ги накичаха с гирлянди от екзотични цветя.
— Не знам какво да кажа. — Трогнат от искреното гостоприемство, Смигинс погали гирляндата около врата си. — Какво означава това?
— Чувал съм, че сред първите, пристигнали в Динотопия, били полинезийците — обясни Уил. — Това е стар начин за поздравяване тук.
— Но това са цветя — промърмори помощник-капитанът. — Хранителни запаси и вода — разбирам. Но защо един спасителен отряд носи и цветя?
Уил засия.
— В Динотопия всички навсякъде пътуват с цветя. Те са символ за дълъг и щастлив живот, точно като храната и водата.
Още по-широка усмивка огря лицето на Уил. Смигинс усети, че кима — може би на нещо неопределено, а може би и на всичко като цяло.
— Струва ми се… Струва ми се, че на моите другари ще им хареса тук. Никой никога преди не се е държал по този начин към мен или към някой от тях.
— И аз си мисля така. — Уил погледна небето. Слънцето вече надничаше иззад бързо оттеглящите се облаци. — Понякога е трудно да се справиш дори с добрината.
От гърлото на Смигинс излезе странен звук и той избърса капка от бузата си. Дали беше сълза, запита се Уил.
— Какво ще правиш сега, Уил Денисън?
— Аз ли? Ще продължа да уча за майстор летец на скайбакс.
Смигинс се усмихна многозначително.
— Само това ли?
Уил отклони смутено поглед, без да разбира защо се чувства точно така.
— Е, има една млада дама… Много специална млада дама.
— О, много хубаво. Познавал съм дами, но никоя — достатъчно добре, че да мисли за мен като за нещо специално. Ще ми се един ден някоя да ме мисли за специален… Възможно е… Възможно е да извадя късмет, ако нещата тук се подредят както казваш, и да открия такава. — Извърна се и впери очи по подгизналите полета на юг, после огледа склоновете на планините Бакбоун и се запита какви ли чудеса се крият там. Чудеса, за които младият мъж загатна. И макар отдавна да смяташе, че няма мечти, че е пропилял живота си, сега мисълта му трескаво работеше. — Не допускайте грешката да подцените Брогнар Блакстрап — посъветва той Уил. — Блакстрап е най-жилавият, най-жестокият, умен и свиреп човек, когото съм срещал през живота си, а повярвай ми, сблъсквал съм се с хора, от които косата ти може да се накъдри. Нищо няма да го спре, за да постигне възмездие.
Уил проследи погледа на помощник-капитана.
— Властите ще се справят с него. Той вече не е твой или мой проблем. Опитай се да го забравиш.
Остри нокти леко докоснаха рамото му и той се обърна. Озова се лице в лице с Таркуа.
— Трябва да се връщам вече, Уил Денисън.
Уил премигна срещу дайноника.
— Какво? Обратно в каньона и храмовия комплекс?
— Обратно към отговорите на великите загадки.
— Но какво ще правиш, ако Блакстрап те чака там? Те са трима, а ти си само един.
Дайноникът въздъхна.
— Знам, но ще се опитам да постъпя честно и да изравня силите. Възможно е да реша да се бия срещу тях само с един крак.
Опасенията на Уил се разсеяха и той се ухили.
— Май си прав. Сигурно така е по-честно. — Усмивката му се стопи, когато погледна надясно. Мястото, където доскоро стоеше летателният апарат на дайноника, беше пусто. — Съжалявам за небесната ти лодка. Представям си колко време и усилия ти е струвало да я изградиш.
— Полезно занимание за ръцете. Ще си направя друга, стига да реша. — И пак заби леко нокът в рамото на Уил. — С удоволствие ще си поговоря с теб един ден, Денисън. От моите наблюдения и от приказките на Чаз разбирам, че си необикновен млад човек, особено като се има предвид колко скоро си пристигнал в Динотопия.
— И на мен ще ми бъде приятно. Но защо не се върнеш с нас? В Уотърфол сити ще си добре дошъл. Налаб с радост ще говори с теб, а главният библиотекар е от твоя вид.
— Не. — Таркуа бе непреклонен. — Избрал съм живот на усамотение и размисъл и ще се придържам към него. Но може би… — За миг изглеждаше разколебан. — … Възможно е да ви навестя някой ден. Отдавна не съм бил на място като Уотърфол сити. И много време мина откакто не съм чел древните писания.
— Ще чакам да изпълниш обещанието си. — Уил постави ръка върху рамото му и усети мускулите под везаната роба. — И като дойдеш, ще ме научиш да се бия като теб.