Налаб, разбира се, имаше право. Обикновено ставаше така, дори когато превръщаше обсъжданата тема в шега. След като Артър посвещаваше известно време да разбере какво точно му е казал старият библиотекар, зад анекдота неизменно проблясваше мъдростта.
Уил трябваше да съзрее сам. Колкото и любещ баща да беше, Артър съзнаваше, че не е възможно да дебне сина си всеки миг през деня. Щеше да настъпи час, когато нямаше да го има, за да отговаря на въпроси, да дава съвети или просто да предлага утеха.
Ха, та Уил вече имаше годеница — прекрасната Силвия — и кариера като реализирал се стажант-пилот на скайбакс. А освен това запази и разви интересите си към науката. Дали щеше да преживее живота си като майстор-пилот на скайбакс или да поеме по пътя на науката, предстоеше да се установи. Но и в двата случая той трябваше да вземе решението.
Точно както ще се наложи да се справи с предстоящата криза, без помощта на баща си.
Артър Денисън премигна. Осени го, че го тревожи не дали ще има възможност да предложи на Уил помощ или съвет, а осъзнаването, че бързо съзряващият му син вероятно вече не се нуждае от тях.
III
Поривите на вятъра гонеха чайки и речни рибарки. Дивите им крясъци надмогваха воя на стихията. Без особени усилия те се рееха из небесните течения, спускаха се и се издигаха, за да дразнят надигащите се вълни с бели гребени.
По вълните се носеха цели дънери. Тикови дървета от Сиам, махагонови от Ява, мангрови от Суматра и бамбук от Борнео очертаваха предния фронт на бурята. По някои клони все още се мяркаха остатъци от листа, а изплувалите на повърхността умрели риби се завихряха в образуващите се водовъртежи.
Сред целия този хаос плаваше тримачтовият „Кондор“ — с пречупена фокмачта, разпокъсани платна и пълнещ се с вода. Строен не да развива скорост, а да поема тежки товари — той транспортираше чай — сега корабът доказваше стабилността си. Преди много дни и преди доста левги масивният кил и подсиленият корпус предпазиха разтревожения му екипаж от прегръдката на вълните. По-елегантен, но по-малък плавателен съд би се пречупил само при вида на вилнеещата сега наоколо буря. Не че екипажът на борда не предвиждаше такава съдба в крайна сметка и за себе си. Не и при бурята, която бушуваше и трещеше около тях.
Няколко мъже гледаха с копнеж огромните водни пространства и вълните, които често-често заливаха палубата. Те мълчаливо умуваха дали едно бързо удавяне не е за предпочитане пред безкрайните подмятания и залитания, които трябваше да търпят. Дори някак да успеят да оцелеят и да се измъкнат от бурята, силно намалелите запаси храна им обещаваха сигурна гладна смърт. Крачка към най-близкия парапет, ловък скок и морето с радост ще ги погълне.
Вилнееща от седмици, бурята бе отклонила „Кондор“ на стотици левги от пътя му и сега неотклонно го тласкаше на югозапад към пустошта на Индийския океан. Според най-добрите съвременни карти сред тази водна безбрежност нямаше нито един дружелюбен остров или примамлив бряг, та да се надяват, че ще бъдат изхвърлени там.
Единствено бясната енергия на непоколебимия им капитан ги заставяше все още да изпълняват рутинните си задължения. С ругатни и бой ги тласкаше от задача към задача и отказваше да им позволи да отстъпят кораба, а още по-малко живота си, на неуморната стихия. Всеки, комуто бе хрумвало да скочи през борда, съзнаваше, че е добре да потъне възможно по-бързо, защото ако капитанът на „Кондор“ успееше да го върне обратно на палубата, щеше да го посрещне с гняв, по-страшен и от самата буря.
Гневът на Брогнар Блакстрап сякаш извираше от огромния му корем и малцина дръзваха да го предизвикват. Макар коремът му да се надигаше и люлееше като зелените вълни под тях, глупаво беше някой да се осмели да му се изпречи. Възрастта му не можеше да се определи: не само беше силен като вол, но и също толкова упорит.
Да искаш да разгадаеш личната му съдба беше все едно да намериш пътя в лондонска мъгла, но според мълвата именно в този град той бе правил не един и два зулума. Впоследствие се бе пренесъл в Америка, където се бе залавял с различни неща. Успехът го следвал навсякъде, но накрая късметът му го напуснал, а другар, когото измамил при някаква сделка, го предал. Заловили го, изправили го пред съд и го осъдили на затвор в Хобарт, Тасмания, откъдето никой обикновен човек не е успял да избяга.
Но Брогнар Блакстрап в никакъв случай не бил обикновен човек.
На ярка слънчева светлина впечатляващото му теме сияеше в розово сякаш е облицовано с розов кварц. Отстрани и отзад се спускаха дълги черни коси, осеяни с бяло. Дебели вежди и огромни увиснали мустаци украсяваха лицето и подчертаваха големия му нос. Дълбоките му очи, черни като нощта, не бяха лишени от чувство за хумор. Някои от зъбите, които се забелязваха, бяха счупени и неравни. Приличаха на паметници от неолита. Един бе облицован със злато от часовник — Блакстрап го придоби при спор със забравен вече плантатор от Ямайка.