— Трябва да спрем на някой малък остров и да поправим дъските на коритото.
— Да не мислиш, че не съм наясно? — промърмори Блакстрап. — Но наоколо няма суша, Смигинс. Нали, господин Ръскин?
— При този курс трябва да чакаме да достигнем бреговете на Африка, кап’тане. Или поне така е според картите.
— Африка! — Блакстрап разтвори юмруци и кръстоса ръце зад гърба си. — Съдбата май е решила да ни накара да прекосим цял океан само за да си набавим провизии и да поправим няколко дъски.
— Не знам, кап’тане. — Ръскин се стремеше да вкара оптимистична нотка в поредния мрачен разговор. — Разстоянието, което вече покрихме, и то при нашата скорост, би засрамило дори „Летящия облак“. Морето може и да ни погълне, но преди това сякаш твърдо е решило да ни покаже всичко, на което е способно.
— Същинска жена! — изръмжа капитанът. — Не допусках това старо корито да издържи толкова дълго.
Изглежда, за да докаже колко правилна е оценката му, корабът изскърца силно. Спускайки се към перилата, Блакстрап изкрещя:
— Хайде, действайте, червеи такива! Закрепете оръдието! Да не искате да ви смаже костите?
Моряци се втурнаха да закрепят едно от оръдията на „Кондор“. Движещо се по палубата посред буря, то заплашваше да нанесе толкова вреда на кораба и на екипажа, колкото разгневен кит.
Блакстрап остана да наблюдава хората си, докато се убеди, че се справят със задачата; после пак отиде при Смигинс.
— Значи Африка е най-близката суша, така ли? Кълна се в кръстосаните кости, че щом се налага, ще се устремим към Африка!
Помощникът погледна капитана с възхищение. Блакстрап може да беше лъжец и мошеник, крадец и главорез, и предател по всяко време, но не се страхуваше от нищо — дори и от морето. Целят му вид говореше, че дори човек да не е в състояние да се надсмее над смъртта, то той може. Стига да разполага с достатъчно време, колкото да се опита да я надхитри.
— По всичко личи, че сме нагазили в дълбоки води, сър.
Блакстрап го изгледа свирепо.
— Ще ти бъда благодарен, ако ми спестиш ироничните си остроумия, Смигинс.
Винаги бе проявявал подозрителност към учеността на помощник-капитана си, макар да оценяваше качествата му. Ала ако някога го хванеше да му се присмива открито, никой на борда не биваше да се съмнява, че „Кондор“ незабавно ще има нужда от нов помощник-капитан. От своя страна Смигинс намираше капитана просто за прекалено жесток, та да умре.
Екипажът бе на края на силите си. Не бяха почивали от седмици — и дума не можеше да става за вахти и дежурства. Всички бяха нужни по всяко време, за да държат кораба над водата.
Смигинс мислеше за сандъка с кюлчета, който се бяха опитали да отмъкнат от Батавия. Един добре подготвен и обмислен план се провали заради прислужник. Беше успял да се спаси в друга стая и да даде тревога.
Разбрали за истинската същност на незаконните действия, които се разиграваха под носа им, два холандски военни кораба в пристанището вдигнаха котва и ги подгониха, а по-късно към тях се присъедини и корабът на Нейно Величество „Аполония“ — той и без това дебнеше „Кондор“ след славното му измъкване от Хонконг. И португалски военни кораби гледаха с четири очи да зърнат плавателния съд на Блакстрап, защото бе ограбил и потопил лодка на мандарин близо до бреговете на Макао.
Дотогава екипажът на пиратския кораб неизменно успяваше да бъде на крачка пред колониалните власти в югоизточна Азия. А сега, кажи-речи, всички кораби в Южнокитайско море ги търсеха. Смигинс смяташе, че ги преследват неоснователно. Те, в най-добрия случай, представляваха дребна плячка. Пиратството в района вече не беше разрастваща се индустрия.
И нищо от това нямаше да има значение, ако „Кондор“ бе съумял да се измъкне на изток от Батавия, където да се изгуби сред хилядите острови, съставляващи Индонезия. Но „Аполония“ ги принуди да поемат на запад, а после на юг през протоците, право в пастта на зараждащата се буря, от която — изглежда — нямаше спасение.
Поне се отърваха от преследвачите си, надяваше се Смигинс. Вероятно ги смятаха за загинали. Питаше се дали британските и холандските им екзекутори са потънали, или са избягали от лапите на бурята. В момента не се чувстваше особено благодарен. Твърда почва под краката им беше несъмнено за предпочитане пред онова, което бяха принудени да преживеят сега; на сушата щяха да се справят определено по-лесно с глада, който заплашваше да настъпи, стига, разбира се, да съумеят да се измъкнат от бурята.