Помисли си за крадените стоки, които се подмятаха долу в трюмовете: балите чай, превърналият се вече на сол порцелан, топовете коприна и сандъците с подправки. Е, не бе точно като кюлчета злато, но все пак бяха ценни. И съвсем безполезни, ако екипажът не стигне до пристанище.
Редно е да се признаят заслугите на стария Ръскин, помисли си той. Макар и безуспешно, но по време на бурята кормчията направи много опити да ги върне на север, към Цейлон и Индия. Комбинацията от теченията и ветровете просто се оказа прекалено силна. На „Кондор“ не му оставаше нищо друго освен да плава пред бурята.
Намираха се някъде близо до Тропика на Козирога, където югоизточните ветрове осуетяваха всичките им усилия да се измъкнат. Безнадеждна ситуация. Ако се задържат на сегашния си курс, времето неминуемо ще застудее и всички ще замръзнат, преди да умрат от глад.
Африка, замисли се той. Освен ако не полетят като албатрос, няма начин да изминат цялото това разстояние. Колкото и безспирно да се трудят, колкото и всеотдайно да се борят срещу бурята, екипажът на „Кондор“ беше обречен.
Там, на обливаната от вълните палуба, той си припомни ранните години от своя живот. Беше преподавател, при това уважаван; аристократичните семейства в Лондон доста го търсеха. Любовта към силните питиета (и други неща) доведоха накрая до падението му. Имаше една ученичка — привлекателна млада дъщеря на някакъв граф — чието обучение изглежда премина допустимите граници. Поне баща й прецени така. Само милостивият Бог и невероятният късмет помогнаха на Смигинс да си намери билет за кораб, отплаващ към Антилските острови точно преди вбесеният благородник да хукне по петите му с пистолет и сабя в ръка. При това придружен от полицаи.
Тъкмо реши, че се е спасил на косъм… и при делтата на Темза властите спряха кораба. Нямаше, разбира се, никакви шансове пред съда, оглавяван лично от графа, многобройните му адвокати и съдия, купен от приятелите на разгневения благородник.
И така се озова на път за затвора в най-отдалечените и пусти места на земята — Хобарт в Тасмания, където му предстоеше да прекара остатъка от живота си, потопен в мизерия и непосилен труд. Именно там се запозна с отрепките на света, сред които Брогнар Блакстрап бе най-забележителният. И най-умният, припомни си помощник-капитанът. Приятелството, разцъфтяло между двамата, определено бе необичайно.
Интелигентният Смигинс и смелият Блакстрап организираха кражба на малка рибарска лодка. Избягаха от Хобарт и се насочиха на север по брега на Тасмания. В начинанието им помагаха бедни аборигени — в бегълците те виждаха хора, преследвани от властите подобно тях.
Успяха някак да прекосят безмилостния проток Бас и да попаднат в процъфтяващия град Сидни. Там се укриваха, докато все пак разкриха самоличността им. В компанията на мъже, не по-малко отчаяни от тях, откраднаха кораб и отплаваха на север. Един от онези, които приеха командването на Блакстрап, беше Ръскин — кормчия и навигатор. Без неговите умения положително щяха да се разбият в онзи ужасен риф, който бе принудил дори безсмъртния Кук да спре.
Преодоляха всички изпитания, обърнаха на север и се отправиха към богатствата на Индия и Индокитай. По пътя събраха моряци от всякакви националности — отчаяни мъже, загубили надежда. От такива човешки същества се сформира готовият да служи екипаж.
Имаше филипинци, ренегати китайци, неуспели фермери от Ява, избягали от корабите си американски ловци на китове, свободни африканци и спасили се чернокожи роби, дребни крадци от Европа и Ориента. При предоставената им възможност да плячкосват далеч от ръката на закона, те служеха охотно на Блакстрап. Бяха успявали да се измъкнат от всякакво преследване, да спечелят всяка битка. Досега.
Но морето не може да бъде победено, мислеше си Смигинс. Както го рече старият Ръскин — ако морето те желае, ще те погълне и няма какво да направиш срещу това.
Именно в този момент наблюдателят, качен високо на мачтата, надвика нестихващия вой на вятъра.
— Земя!
Що за глупост, запита се Смигинс. Да не би онзи горе да е първият полудял от екипажа?
Закривайки очите си от дъжда, тръгна със залитащи стъпки напред и насочи глас към върха на мачтата.
— Ей, ти, там! Май доста дълго не си стъпвал на палубата, господин Суарес. Слез! Ще изпратим някой да те смени.
Вятърът късаше думите му на срички.
Рискувайки да падне, развълнуваният наблюдател се наведе и отново се провикна възможно по-ясно:
— Не, сър. Със сигурност виждам земя. На юг от нас.
Протегна ръка и енергично започна да сочи, за да потвърди думите си.
— Какви са тези работи, Смигинс?