Блакстрап стоеше зад гърба на помощник-капитана.
— Суарес твърди, че на юг има земя. Но това е невъзможно.
— От къде знаеш какво е възможно по тези географски ширини, Смигинс? На картите е изобразена само огромна черна площ. — Огледа се. — Къде е бинокълът ми? Не, не, остави. — Сви ръце около устните си и се провикна към наблюдателя. — Как изглежда земята, Суарес?
Вкопчен в мачтата, кубинецът успя някак да вдигне далекогледа към окото си.
— Плоска, сър, с планини в далечината.
— Остров ли? — Смигинс хапеше долната си устна и усещаше солените капки. — Невъзможно е тук да има остров. Все още сме поне на хиляда левги източно от Мадагаскар.
— Кой е бил тук преди нас, Смигинс? Самият Кук никога не е плавал из тези морета. — Блакстрап пристъпи към перилата и извика към палубата: — Раздвижете се, мързеливи риби такива! Не чухте ли наблюдателя? Вдигайте платната.
Слезе долу и започна да нанася удари с юмруци и ритници. Повечето обаче не попадаха в целта, защото екипажът вече действаше с енергия, породена от отчаянието. Колкото и невероятно да беше, пред тях имаше земя и те не биваше да се разминат с нея.
След време част от облаците се разделиха и всички я видяха. Тъмнозелена ивица, с високи планини по-навътре, точно както я описа наблюдателят. Планините означаваха сняг, а снегът — чиста прясна вода. Екипажът нададе радостен възглас.
Тъкмо когато изглеждаше, че са се избавили от сигурна смърт благодарение на милостивата Съдба, от мачтата се чу нов вик.
— Рифове, сър! Рифове право пред нас!
— По дяволите! — Блакстрап си проби път към руля и почти го изтръгна от хватката на кормчията. — Извий кораба с ляв борд напред, Ръскин, преди да стане прекалено късно!
Независимо от обединените им усилия корабът отказа да се подчини.
— Не ще да се извърне, кап’тане. Течението е много силно.
В тона на кормчията се долавяше паника.
С почервеняло от напъните лице Блакстрап се обърна към помощника си.
— Смигинс, дай едно рамо!
Смигинс се подчини, но се оказа безполезно. Носен от силните ветрове и мощните течения „Кондор“ бе поел курс, който щеше да завърши фатално.
Скоро вече виждаха, а не само чуваха, огромните вълни, разбиващи се в широк риф, и усетиха заплашителното надигане на кила. Приближиха още повече и пред очите им се разкри гледка, способна да смрази кръвта на всеки морски вълк.
Останки. Не от хора или животни, а от кораби. Изпочупени и заклещени сред рифа стърчаха отломки от китайски лодки, арабски ладии, цейлонски рибарски кораби и стари испански галери. Имаше разбити търговски и военни кораби и нещо, наподобяващо американски траулер.
— До един се обърнете към Господа и се дръжте с всичка сила! — изкрещя Блакстрап, вкопчил се в руля като в талисман, докато „Кондор“ се издигаше по гребена на огромна вълна.
В този момент из кораба се разнесоха повече молитви, отколкото бяха произнасяни на борда му през цялата изминала година.
Издигаха се все по-високо и по-високо и сякаш увиснаха във въздуха за невероятно дълго време. Дървената конструкция скърцаше от усилието, а мачтите заплашваха да се прекършат всеки миг.
Вълната започна да се спуска.
Когато водата обля палубата, мъжете се разкрещяха. „Кондор“ се наклони заплашително настрана, после изведнъж се стабилизира.
Всичкият порцелан в трюмовете е изпочупен, помисли си Смигинс. Безценната стока, така мъчително придобита, сега несъмнено е превърната в баласт.
— Внимание! — провикна се някой, когато брамселът се откърши и се стовари с трясък върху палубата.
Моряците се разбягаха; пострада единствено нечие бедро.
Вълната продължи напред и се разби в брега. „Кондор“ остана зад нея. По някакво чудо океанът се бе наситил на кораба и сега той плаваше — поразбит, но цял — в спокойните води на лагуната отвъд рифа.
— Господин Йохансен — разпореди се Блакстрап. — Вземи човек, слезте долу и проверете пораженията.
— Да, сър.
Бившият ловец на китове се спусна към трапа.
От екипажа бързо се съвзеха и започнаха да оправят, доколкото могат нанесените повреди. Изхвърлиха негодните отломки; дърводелските сечива се подаваха от един към друг. Корабният фелдшер се погрижи за мъжа, пострадал от падналия връх на мачтата.
Йохансен се появи почти усмихнат.
— Няколко нови теча, сър, но всичките са малки. Корпусът е издържал. Според мен няма нещо, което да не може да се поправи.
— Да, ще се оправи… — Смигинс се извърна и започна да изучава рифа. Отвъд бурята най-после утихваше. Беше невероятно прекосяване — успяха благодарение на онази огромна вълна. — Сега сме в безопасност, но как ще се измъкнем оттук?