Едра ръка се стовари върху рамото му.
— Живи сме, Смигинс, и в спокойни води — и от двете страшно се нуждаехме. По-добре да не предизвикваме съдбата с прекалено много изисквания наведнъж. Нека не си мисли, че сме алчни. — Блакстрап отведе помощника си до перилата и продължи: — Интересно приземяване, не смяташ ли?
Виждаха мангрови дървета, опасващи брега, а по-назад — високи гъсти тръстики.
— Не е изключено да има канибали — промърмори вечният песимист Смигинс — или нещо още по-лошо.
— Готов съм да се изправя пред всеки канибал. — Избавлението им от бурята бе възвърнало енергията на Блакстрап. — Не виждам обаче никакви следи от хора: няма канута, няма и рибарски мрежи. Само растителност и обещание за прясна вода. Открихме тази земя, Смигинс, и, кълна се във всички морски богове, тя е наша! Аз, Брогнар Блакстрап, предявявам претенции към нея. Нека някой дръзне да ми оспори това право. — Хвърли поглед наоколо. — Ще ми се онези холандски и английски кораби да бяха продължили да ни преследват, защото чудото, благодарение на което се озовахме в лагуната, определено няма да се повтори. Щеше да ми достави огромно удоволствие да видя как се разбиват в рифа, да чуя писъците и воплите им, с които ни молят за помощ.
— Вероятно отдавна са поели в обратна посока, за да избегнат бурята — напомни му Смигинс.
— Да, знам, знам. — В очите на Блакстрап се мяркаше смъртоносно пламъче. Смигинс мигом го разпозна, защото го бе забелязвал многократно и преди. — Но мога да си го представя, Смигинс, и да се насладя на картината. — Изпъна рамене. — Ще направим необходимите поправки и ще си набавим провизии. Възможно е да има местно население, което да ни помогне с по-тежката работа.
— Дали ще бъдат дружелюбни, кап’тане? — попита кормчията.
— Няма значение, господин Ръскин. На борда разполагаме с осем оръдия и ако барутът е останал сух, всички местни жители твърде скоро ще разберат, че е в техен интерес да се подчиняват на нашите заповеди. Няколко изстрела и веригите са в състояние да вразумят и най-непокорното село. Това е добре известно. Ако се намерят екземпляри, които си заслужава да вземем, ще ги използваме за баласт, а оцелелите ще продадем в Дърбан.
— Искаш да кажеш, че ще продължим към Африка ли? — попита кормчията.
— Точно така, господин Ръскин. Засега се нагледах на противния Индокитай.
Именно в този момент окото на Смигинс попадна на нещо.
Останки от три кораба бяха заклещени сред вътрешен коралов обръч. Дървените им корпуси сякаш отказваха да изгният. Не можеха да бъдат идентифицирани.
— Погледни.
Заетият Блакстрап свъси вежди и погледна помощник-капитана.
— Кое, Смигинс? Защо си губиш времето да зяпаш умрели кораби, отдавна превърнали се в сигурни гробници за мъртъвци? Няма да ни помогнат. Освен — продължи той малко по-ведро — ако на борда на някой от тях не виждаш нещо полезно. Оръдие би било добре дошло, както и един-два варела барут.
— На борда на тези кораби няма да намерим такива неща, капитане.
Проследявайки накъде гледа помощник-капитанът, няколко моряци също се обърнаха към останките.
— Какви са тези кораби, господин Смигинс? — попита най-сетне единият.
— Самият аз едва вярвам на очите си. — Смигинс продължи да изучава корпусите. — Виждате ли онези двата, с дупките отстрани? Това са отвори за весла. Тези съдове са се придвижвали с гребане и с платна. Според мен са триреми — римски бойни кораби. В тези води единствено трирема би оцеляла от толкова древни времена.
— Римски ли? — прояви нескрит интерес Блакстрап. — Какво искаш да кажеш с „римски“, Смигинс? Такива ли странни плавателни съдове използват в южна Европа напоследък?
— Не напоследък, сър. Става въпрос за корабите на Цезарите, за които Средиземно море някога е било като римско езеро. Но как са попаднали тук?
— Цезарите, казваш… — Блакстрап се усмихна замислено. — За Юлий съм чувал. Мъже като него ми допадат. А какво ще кажеш за третия плавателен съд?
— Не съм сигурен. Както го гледам, ми се струва още по-древен. Египетски или финикийски. Виждате ли окото, изрисувано на носа? Присъствието им тук е мистерия за мен. Не съм в състояние да я обясня.
— Защо не попиташ кормчията им? — попита Ръскин през дрезгав смях.
— Страх ме е да се обърна към моряк, мъртъв от хиля да или повече години. Ами ако ми отвърне неговият призрак?
Смигинс говореше сериозно и усмивката на Ръскин мигом се стопи.
— Ха! — Блакстрап не изглеждаше впечатлен. — Тук е истинска гробница за кораби. И как иначе! При такива течения наоколо. Но ние оцеляхме. Знамението е добро.
— Не съм сигурен, капитане… — Смигинс се извърна от корабите и погледна земята. — Чувствам, че това място не е наред.