— В земи като тази почти винаги има маймуни.
— Бил ли си някога в Таити, Смигинс?
— Не, сър.
— Големи острови, много плодове. Доста прилича на това място. И никакви маймуни.
Що се касае до Блакстрап, това обясняваше всичко.
Появиха се няколко птички и зачуруликаха. Устремиха се към хората без никакъв страх. Един моряк вдигна пушката си и се прицели в нещо, което приличаше на дебел гълъб, но с червени пера на върха на главата. Другарят му отмести дулото настрана. Стрелецът го изгледа свирепо.
— Какво има, Мкузе? Твоите хора не ядат ли дивеч?
— Ядем почти всичко, което хванем — отвърна войнът от племето зулу. — Но ако ще стреляме и по този начин ще предупредим местните жители за нашето присъствие, предпочитам първо да уловим нещо по-голямо.
Накацалите по околните клони птици започнаха да разглеждат с любопитство натрапниците.
Стрелецът се замисли над думите, после кимна и макар с неохота, се отказа от намерението си. Освен Смигинс, сред моряците нямаше учен човек. Но не бяха и глупави. Глупав пират не оцелява дълго. Групата продължи напред.
Анбая не намери змии, но откри грозд папая. Мъжете се позабавиха, докато се натъпчат до насита. В този момент малаецът Треганг се върна тичешком при тях. Застиналата върху лицето му гримаса изразяваше не толкова ужас, колкото смайване.
— Капитане, ела бързо. И ти, господин Смигинс. Бързо!
— Успокой се, човече. — Блакстрап избърса сочните семки от устата си. Няколко се задържаха върху мустаците му. — Какво има?
Малаецът вече се връщаше натам, откъдето се появи, без да спира да ги подканва трескаво:
— Ела да видиш, капитане. Ела!
— Какво, по дяволите, му става? — Раздразнен, Блакстрап изтегли сабята си. — Говори, човече, или ще ти отрежа езика.
— Не само ние берем плодове.
— Туземци ли?
Всички наскачаха от местата, където седяха или се облягаха, и застанаха нащрек.
— Не, не са туземци. Бързо елате да видите!
Едва изрекъл думите, малаецът се извърна и изчезна сред храсталаците, запълващи пролуките между дърветата.
— Сигурно не е толкова ужасно, щом Треганг е готов да му хвърли още един поглед. — Йохансен избърса изцапаната си със сърцевина на папая ръка в панталоните. — Най-добре да отидем да видим дали наистина е открил нещо, или просто е полудял.
Догониха развълнувания моряк, който клечеше сред храстите и сочеше напред. Трябваше им малко време, за да различат формите на другите берачи на плодове. Тогава и техните очи се разшириха.
Съществата, методично събиращи нападалите папай, не само не бяха туземци, те дори не бяха хора. Нито маймуни, каквито Смигинс се надяваше да срещнат.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Блакстрап, източил врат, за да ги разгледа по-добре.
От цялата група единствен Чин-ли — избягал крадец от Кантон — смяташе, че знае отговора.
— Това са дракони, капитане.
Блакстрап изгледа дребния мъж, изпълнен със съмнение.
— Дракони ли?
Чин-ли закима трескаво.
— Да, сър. Дракони.
Смигинс, потресен от гледката не по-малко от другарите си, бе сигурен поне в едно: на този свят не съществуваха дракони. Това бяха средновековни суеверия, макар източниците за някои от легендите сега да бяха очевидни. Съществата пред тях дори не бяха особено впечатляващи. Драконите са чудовищни зверове с остри зъби и нокти и от ноздрите им излиза огън, който помита всичко по пътя си.
Съществата пред тях, колкото и да бяха уникални, въобще нямаха остри зъби, ядяха плодове и оставяха след себе си единствено семки от папая.
Но ако не са дракони, какво са тогава?
Бяха всичко на всичко пет: двама възрастни (или поне два по-едри екземпляра) и три по-малки. Гърдите и коремите им имаха бежов или жълтеникав цвят, а розови ивици украсяваха врата, гърба и опашките им. Тънките им, източени във формата на „S“ вратове, преминаваха в тесни зурли. Торсът им завършваше със стройна опашка, която се виеше зад тях и сякаш ги придържаше изправени. Огромните им очи шареха наляво-надясно. По-едрите достигаха на ръст два-три метра, а трите по-малки — от метър до два. Гъвкавата им снага, дори при по-големите, едва ли тежеше повече от стотина килограма.
— Вижте, вижте! — посочи Мкузе чудото пред тях.
— По-тихо, човече! — изръмжа Блакстрап.
Видя какво сочи мъжът от племето зулу: нещо като кожена торба бе преметнато през рамото на най-едрия екземпляр.
Блакстрап се обърна към помощника си:
— Виждаш ли торбата? От къде ли я е взел звярът?
Смигинс се замисли.
— Вероятно е висяла на клон и когато тези същества са минали тичешком оттам, тя се е нанизала на врата му. Или е доплавала от някой разбит кораб. Голямото същество е мушнало главата си през дръжката и оттогава торбата си стои там. Сигурно е свикнало с нея, защото по нищо не личи да му пречи. Виждаш ли как използват предните си лапи, за да наведат клоните надолу?