Същото бе характерно и за сороподите, които си служеха с близък до техния език. Помежду си струтиомимусите намираха своите несравнимо по-едри роднини за доста тромави, когато говорят с езика на тялото, но не им го казваха. Щяха да ги обезсърчат.
Пък и е неприлично да се присмиваш на някой, който тежи няколкостотин пъти повече от теб.
Извърнаха се и се загледаха в децата. Останаха доволни и преплетоха шии. Приличаха на огромни голи лебеди.
— Интересно поведение — отбеляза Смигинс шепнешком. — Никога не съм виждал щрауси да постъпват така.
— А ти какво знаеш за поведението на щраусите, Смигинс? — Блакстрап насочи вниманието си към застаналия мирно зулу. — Какво ще кажеш, Мкузе?
— Там, откъдето идвам, няма щрауси, капитане.
— Няма значение — настоя Смигинс. — Пред нас не са щрауси. Дори не смятам, че са им далечни роднини.
— Тогава какво, по дяволите, са? — попита друг от екипажа.
— Не знам. — Помощник-капитанът се напъна да се сети нещо от много отдавна, но не успя. — Струва ми се, че преди много-много години съм виждал нещо, макар и по-различно, но същевременно приличащо на тях.
— Преди много-много години — как ли пък не — сряза го Блакстрап. — Не знаех, че си бил в Африка, господин Смигинс.
— Не съм, капитане. Не. Видях съществата, които приличат на тези, в… Лондон.
— В Лондон ли?
Блакстрап едва не прихна, но се сети, че не бива да вдига шум. Не искаха да подплашат съществата да избягат панически.
— Онези, които видях, не бяха живи — уточни помощник-капитанът безстрастно.
Докато проследяваха деликатно пристъпващите животни, очите на Блакстрап заблестяха.
— Хрумвало ли ти е, Смигинс, какво биха представлявали като пари тези великолепни зверове за някой цирк или зоологическо дружество?
— В пари ли? — Смигинс премигна насреща му. — Не, капитане, не ми е хрумвало.
— Тогава сега се замисли. — Блакстрап стисна рамото на помощника си. — Какво ще кажеш? Колко ще получа за единствената птица-дракон на света?
— Няма начин да се определи. Убеден съм, че никой никъде не е виждал нещо подобно. Те са направо безценни. Само да можех да си спомня…
Гласът му секна раздразнено.
Блакстрап погледна към Чин-ли.
— Колко плащат в Хонконг за жив дракон, а?
— Каквото поискаш, капитане: злато, роби, коприна. Каквото и да поискаш, ще платят.
— И аз така си помислих. Какво ще кажеш за хиляда златни лири?
— Каквото поискаш. Ти определяш цената, а те плащат.
Едрият мъж се обърна отново към съществата.
— Ще накараме проклетите хонконгци да наддават един през друг. А и англичаните да изпреварват американците при наддаването. Ще продадем по един звяр на всяка страна; колкото повече намалява стоката ни, толкова повече ще вдигаме цената. И няма да ни се налага да убиваме. Помисли си, човече. — Разтърси Смигинс. — Това е по-голяма награда от всяка плячка.
— Да — промърмори Смигинс странно разсеян. — Голяма награда.
— Хайде, тогава.
Блакстрап тръгна тихо назад сред храсталаците, оставяйки Анбая и Мкузе да дебнат бъдещите им жертви.
— Вие двамата! — обърна се той към О’Конър и Чумаш, щом се отдалечиха на безопасно разстояние. — Върнете се на кораба. Вземете още дузина мъже и донесете всички въжета, които можете да носите.
— А ремонта, капитане… — опита се да оспори някой решението му.
— Ремонтът да върви по дяволите! Ще почака. Не знаем колко такива същества има и ако се забавим, има опасност да пропуснем шанса си.
— И мрежи — подсказа Смигинс.
— Точно така — и мрежи — съгласи се Блакстрап ентусиазирано. — Добре го измисли, Смигинс.
Разполагаха с няколко здрави рибарски мрежи, набавени в Манила. Бяха по-яки от необходимите за риболов. Ако ги използваха правилно, щяха да ги превърнат в отлични капани.
Ако екипажът изненада съществата, мислеше си Смигинс, наистина можеха да ги вземат в плен. Съществата имаха здрави и силни задни крака, но предните изглеждаха по-слаби. А и им липсваха остри зъби — имаха само костни израстъци. Възможно бе да успеят.
— Най-вероятно ще ни се отдаде само един шанс. — Сега вече бе изцяло запален от идеята. — Видяхте задните им крака, нали? Обзалагам се, че ще надбягат всеки човек, и то с лекота.
— Но да видим как ще се измъкнат от мрежата. — Блакстрап се обърна към определените от него хора. — Хайде, тръгвайте. Допълнително злато за онзи, който пръв стигне до кораба.
При тези думи двамата моряци се извърнаха и изчезнаха в храсталака.
Не беше лесно да се държат струтиомимусите под око, без да ги обезпокоят, но сред екипажа на „Кондор“ мнозина бяха прекарали по-голямата част от живота си в хитрости да избягват преследване. А хора като Анбая и Мкузе познаваха навиците на редица животни, бяха и опитни ловци. Макар че плячката бавно пое на юг, бдителните пирати не ги изпускаха от око. Пък и самите динозаври сякаш им помагаха — често спираха да хапнат, да се скупчат и да си подсвирнат мистериозно.