Усмихна се при спомена как Аримат настояваше да останат още ден-два.
— Не ме е страх от никаква буря! — заяви младежът.
С огромно търпение тя и Хисаулук му обясниха колко по-различна е шестгодишната буря от бурите, връхлитащи от североизток, и че Северните полета са най-лошото място, където един разумен динозавър може да се озове по време на бедствието. Аримат проявяваше бунтовнически дух и се нуждаеше от здраво обучение.
Загледа се как децата й прескачат огромно повалено дърво. Макар да не бе по-високо от метър и половина, всяко направи по няколко опита, преди да го преодолее. Аримат се справи първи, последва го Трил. Кеелк, с огромно достойнство, сведе глава и мина под бариерата.
Умница е моята Кеелк, помисли си Шремаза. Един ден ще стигне далеч. Бяха прекрасни деца и растяха добре. Е, малко вироглави, но това бе нормално за възрастта им.
В гората беше толкова красиво, толкова спокойно, че когато се чу първият писък, тя не реагира.
— Това беше Трил! — изцвъртя партньорът й.
Двамата хукнаха едновременно след децата, отдалечили се доста напред.
Само след секунди ги догониха, но ги посрещна толкова неочаквана и лишена от смисъл гледка, че и двамата възрастни просто застинаха намясто и се вторачиха, без да вярват на очите си.
В първия момент Хисаулук реши, че децата са се натъкнали на злодейски карнозавър. Макар и много рядко, но някои от тях прекосяваха планините Бакбоун. Особена склонност към такива набези проявяваха по-младите месоядни; едва със зрелостта апетитът им намаляваше и те преосмисляха желанието за подобни детински щуротии. И все пак господарите на Дъждовния басейн бяха непредсказуеми. Възможно бе необичайното време да имаше нещо общо с такова поведение.
Но се оказа, че не някой шляещ се алозавър заплашва децата им. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Хисаулук надзърна предпазливо през ръба на стръмната яма и видя Трил и Аримат на дъното, обърнали взор нагоре. Изглеждаха зашеметени, но не и ранени.
— Какво стана? — попита той Кеелк.
— Не знам, татко. Тичахме и си играехме. Изведнъж земята под краката на Аримат и Трил поддаде. Едва се задържах да не падна и аз.
— Земята е поддала?
Смаяната Шремаза сведе врат към земята и започна да души палмовите клони и тръстиките, които покриваха подстъпите към ямата. Освен силната миризма на растенията, се долавяше и друга. На океана… и на още нещо.
Хисаулук се замисли върху положението. Децата едва ли биха успели да излязат със скок от прекалено дълбоката яма. Без засилване дори на него щеше да е трудно да изскочи на свобода. Струтиомимусите имаха силни задни крака и макар без палци, като при хората, можеха да се вкопчват в големи предмети — клони например. Започна да крои планове. Трябва да намерят някои здрави лиани…
Шремаза подсвирна високо и наруши мислите му.
— Някой е изкопал това! Виж колко равни и прави са стените. — Тя подуши около ръба на ямата. — Не е дело на някой риещ анкилозавър.
— Да. Какъв е смисълът да копае толкова дълбоко? Дали не е някой от рогатите?
— Цератопс ли? — попита тя. — Но защо? И то точно по средата на старата пътека. — Изрита настрана купчинка палмови клони. — Тези не са паднали. Били са отрязани. Стори ми се, че надушвам хора по тях. Миризмата е доста силна, но странна.
Хисаулук се надвеси над ямата.
— Не е облицована, значи не е приготвена за склад. А и няма причина да се прави отходно място тук. Нищо не разбирам.
Хората бяха способни на доста странни неща и поднасяха какви ли не интересни изненади, но проявяваха консерватизъм и подобно на всеки динозавър съхраняваха енергията си. Нямаше да губят време да издълбаят такава дупка без основателна причина.
— Сетих се — обади се Кеелк. — Това е гроб. Нали знаете как някои хора продължават да пилеят мъртвите си, като ги погребват?
— Вероятно си права, дъще — съгласи се Шремаза и отново се наведе да подуши клоните и тръстиките, — но никога не съм чувала за толкова голям човешки гроб. Та тук ще се поберат дванадесетина от тях.
— Или цяло семейство струтиомимуси — обяви Хисаулук и усети ледени тръпки да пробягват по гърба му.
Доста по-късно осъзна, че е грешка да се вини — както направи за известно време — за онова, което се случи впоследствие. Нито той, нито Шремаза бяха чували някога за яма капан. Заедно с Кеелк стояха на ръба, когато над главите им се чу остър човешки вик. А после сякаш гората се стовари отгоре им.
Тежки лиани оплетоха ръцете и краката им, притиснаха вратовете и опашките. Само дето не бяха лиани, както скоро забеляза Хисаулук. Представляваха въжета от здраво растително влакно, от което бяха изплетени яки мрежи. Воняха на морска вода и сол.