— Не! — подсвирна тя. — Не могат да сторят това!
Хисаулук си наложи да запази спокойствие.
— Не виждаш ли, скъпа? Те са невежи по отношение на земята ни и нямат никаква представа какво правят. — Огледа издълбаните някога от водата стени на каньона. — Надявам се това да не стига до крайната точка.
— Ако стигаше, щеше да е отбелязано с предупредителен знак — отвърна партньорката му.
— Нали видя, че растителност препречва входа. Не цяла Динотопия е обходена; тук, на север, много места още не са обозначени прецизно върху картите.
Трил се приближи, стараейки се да не обръща внимание на въжето, с което я водеха.
— Татко, страх ме е.
Искаше му се да сложи ръка на рамото й, за да я успокои, но беше здраво вързан.
— Всичко ще бъде наред, дете. Тези хора са невежи, но не са глупави.
— Ако този каньон води чак до Бакбоун и те продължат напред, това няма да помогне нито на тях, нито на нас — подметна Шремаза.
Каньонът представляваше наистина необичайно място. Прорязан от течаща вода през хилядолетията, гладките му цветни стени лъщяха, все едно гореща жица е минала през бучка масло. В най-широката си част едва ли имаше три метра, а на места можеше да мине само един човек — толкова беше тесен. Шремаза и Хисаулук се придвижиха само след доста дърпане, теглене и побутване.
Небето представляваше тънка синя панделка далеч над главите им. Затулен от сенки, каньонът бе доста по-хладен от останалите над тях равнини и почти гол откъм растителност. По земята се стелеше фин пясък, осеян с дребни речни камъчета. В по-ниските места се бе събрала вода, гладка и ясна като огледална повърхност. От пукнатини в стените се стичаше прясна вода и захранваше къси поточета. Жадният пясък скоро ги поглъщаше.
На места канари, откъртили се от ръба на каньона, запречваха пътя, но мъжете, свикнали на всякакви изпитания сред водите на моретата и океаните, лесно ги преодоляваха. Макар и несвикнали да се катерят, семейството динозаври напредваха бавно. Нямаха друг избор — беше ясно, че възпротивят ли се да преодолеят някое препятствие, похитителите им буквално ще ги изтеглят през грубите камънаци.
— Това е лудост. — Шремаза бе принудена с клюн да вади камъчетата, загнездили се между пръстите й. — Не бива да продължаваме нататък. Не и в посоката, която са поели. Трябва да се опитаме да поговорим с тях.
— Каква полза? Те не разбират езика ни, а никой от нас не може да пише на човешки.
— Но, скъпи, ако този каньон води чак до планините Бакбоун…
— Възможно е и да не стигнат до края. Не е изключено да повървят още малко и да решат да се върнат. Прекалено рано е за паника.
Каньонът наистина стигаше чак до планините. Щяха да извървят пътя за няколко дни, но именно там щяха да се озоват.
Извисяващите се от двете страни скали сякаш се поразтвориха. След още няколкостотин метра стените се снишиха и те навлязоха сред чудна долина, потънала в зеленина и цветове.
Странните човешки същества бяха впечатлени. Вместо мангрови дървета и тръстики, които ги посрещнаха при пристигането им, сега пред тях се простираше екваториална гора — девствена като всяка такава по света. Представляваше джунгла, достойна за най-закътаните райони на Африка или Перу.
Короните на огромните тропически дървета се губеха в надвисналата мъгла. Смигинс разпозна някои дървета, но други му бяха съвършено непознати; имаше и такива, които не приличаха на нищо виждано досега.
Сред гигантите на джунглата растяха по-ниски дървета и храсти, екзотични цветя и килими от мъх. Сред всичко това чуруликаха, мяукаха, пееха или цвъртяха животинки, лазеха насекоми, птичи сенки пробягваха по зеления фон.
Блакстрап обобщи всичко по обичайния си грубиянски маниер:
— Не виждам злато.
Изплю се, докато малко ято от птици със сини и златни пера изплува от къс мъгла само за да го погълне следващото. Отнякъде долиташе песента на райска птица. Тук-там продължаваше да извира вода, но околната растителност я поглъщаше като сюнгер.
— Трябва някак да ги накараме да разберат — обяви Шремаза, приближавайки се към Хисаулук.
С широко разтворени очи Трил промълви:
— Мамо, намираме се в Дъждовния басейн!
— Знам, скъпа, знам.
Шремаза всячески се стараеше да успокои децата.
О’Конър посочи към семейството.
— Виж ги само как са се сгушили близо един до друг. Колко са сладки.
— Сладки ли? — изръмжа Блакстрап. — Може това да е домът им. — Изпод свъсените вежди тъмните му очи изучаваха обраслия с растителност терен. — Ако е така, наоколо ще открием да се мотаят още някои. Дръжте мрежите готови.