Евакуацията поне не криеше никакви изненади. Досега го беше правил половин дузина пъти. Говореше се, че във външния свят хората се опитват да се съпротивляват на природните сили, а не да се снишават пред тях. Беше му трудно да си го представи. Как иначе да постъпи човек, освен да се сниши пред онова, което заплашва да настъпи при края на шестгодишен цикъл? Идеята да се окаже съпротива на подобно нещо противоречеше на всякакъв здрав разум.
Извърна поглед от нивите и с обич го насочи към децата си и гъвкавата снага на Лахат. Доловила взора му, тя се усмихна и прокара ръка през високото си чело. Макар да се бяха аклиматизирали към горещината и влагата на Северните полета, усилената работа продължаваше да ги изпотява.
Тръгна към нея, за да й помогне за кухненската посуда, и пак погледна надясно, към морето. Сега то не се виждаше. Именно затова предупреждението на наблюдателите бе така важно. Ако бурята е от лошите, няма кога да забележат връхлитането й. Тогава краят на цикъла ще донесе смърт вместо обновление.
Там, далеч, вятърът и водата започваха да се раздвижват. Пунду твърдо възнамеряваше да отведе семейството и приятелите си навътре в страната, в случай че настроението на природните сили се влоши. Най-добре човек да не спи до морски бог, когато реши да се поразходи на сън, помнеше да повтаря майка му.
Голям Крак — мъжкият торозавър — се извърна изпод хамута и изсумтя към Пунду.
— Да, да, знам. Време е да потегляме — подвикна фермерът.
Впрегнатият динозавър нямаше търпение да тръгне. Колкото по-скоро пристигнат в Бент Рут, толкова по-скоро ще се измъкне от впряга.
Пунду се извърна да погледне за последен път къщата си. Когато се върнат от Бент Рут, всичко ще си бъде непроменено, стига морският бог да реши само да се поразходи на сън. Но присъни ли му се кошмар… Е, сламата по покрива изтънява, а и част от бамбука е остарял и се цепи. Нова къща няма да е чак толкова лошо нещо.
Пунду положи длани върху гърдите си, обърна се с лице към морето и се поклони. Религията и културата на семейството му беше ненатраплива и приемаше всичко. Известно време устните му се движеха.
После нямаше какво друго да прави. Надигна се, качи се на каруцата и подаде ръка на Лахат, за да й помогне да се качи и тя. Децата с радост ще се настанят отзад върху широките гърбове на Чок и спътничката му. Самият Пунду се чувстваше поостарял и предпочиташе по-мека седалка.
Хвана юздите и се провикна:
— Ехей! Голям Крак, Кафявке! Време е да вървим.
Торозаврите не разбираха думите, но Пунду ги съпроводи с леко подръпване на юздите и така ги направи достатъчно красноречиви. Силните крака пристъпиха напред; скърцайки и пращейки поради тежкия товар, каруцата с шестте яки дървени колела започна да се измъква от двора на фермата.
Зад себе си Пунду дочу децата си да повтарят думите му. Бяха възбудени и ни най-малко уплашени. За тях изселването представляваше приключение.
Стигнаха до пътя; торозаврите свиха надясно към планините Бакбоун. Никой не погледна назад. Пунду и Лахат нямаше да видят нищо заради натрупания високо над главите им багаж, а почти никое от гигантските влечуги не би успяло да види нещо зад гърба си, без да извърне цялото си тяло.
Сега, когато бяха поели, той се поуспокои. Не се налагаше да води торозаврите. Щяха да стигнат до Бент Рут по-сигурно от хората, защото имаха способността да улавят не само видимите следи, но да се ориентират и с обонянието си. От двете страни на пътя се простираха залети оризища и ниви.
Към средата на деня представляваха част от нарастваща колона превозни средства, хора и динозаври. Всичко поскърцваше, докато напредваше сред зелените подножия на хълмовете. Придвижваха се по издигнат път от отъпкана земя, павиран преди векове с дялани камъни, който осигуряваше достъп до богатите местности на Северните полета. Поддържаха го хора и динозаври и по него се пътуваше целогодишно, независимо от честите тропически дъждове в равнината. В такива моменти обикновените пътища се превръщаха в реки от гъста лепкава кал.
Набъбващият поток от хора, динозаври, каруци и талиги бавно се виеше на югозапад. Макар че тук се бяха стекли практически всички обитатели на Северните полета, пътят не беше претоварен. Животът в равнината имаше преходен характер и това намаляваше неговата привлекателност. Независимо от плодородната почва, обработването на земята не беше лесно занимание, а и семействата, готови да събират цялото си имущество и да го пренасят напред-назад всеки шест години, не бяха много. Да не говорим, че им се налагаше да се изолират от вълненията в културните средища като Соропол и Уотърфол сити — Града на водопадите.