— Истина е, татко — прошепна Аримат. — Мисля, че са съвсем разхлабени.
За да придаде тежест на думите си, изсвири рязко и пазачът погледна към тях. Семейството замръзна, но съобрази, че мъжът не разбира нищо от езика им. И наистина — той се нахвърли пак към храната си и продължи да яде по същия отблъскващ начин, като останалите му другари.
— Трябва много да внимаваш, дъще. — Шремаза се наведе напред. — Тези невежи хора явно не съзнават как предизвикват съдбата.
— По-добре е да опитаме през нощта. — Хисаулук забеляза тлъст бръмбар да пълзи по близкия клон и ловко го пое с клюна си. Погълна го и продължи: — В тъмното ние виждаме по-добре от хората.
— Така е — подкрепи го партньорката му. — Но снощи, преди да се заловят с вечерното си хранене, провериха въжетата. Ако пак го направят, ще открият, че въжетата на Кеелк са разхлабени. Не само че ще ги стегнат, но ще ни дебнат два пъти по-зорко.
Хисаулук са замисли.
— Права си. Дъще, трябва да съчетаеш неизбежните действия с предпазливост. Докато търсиш начин да се измъкнеш от басейна, придържай се близо до скалите. Така ще имаш защита поне от едната си страна. Не се връщай натам, откъдето дойдохме. Хората ще започнат да те търсят първо в тази посока.
— Какво значение има, татко? В състояние съм да надбягам всеки човек.
— Да, но те носят редица непознати уреди. Нищо чудно да притежават умения, неизвестни на нас. Ако се спънеш или се нараниш, ще те настигнат. По-добре потърси друг път през планините Бакбоун — път, който те още не познават. Най-близкият по-значителен град е Бент Рут. Опитай да стигнеш до там. Ти можеш да преминеш през места, непреодолими за господарите на Дъждовния басейн. Те са съвсем безпомощни в катеренето, а и не са подвижни като нас.
— Ще го запомня, татко — отвърна дъщеря му и премигна.
Аримат успя да обвие шията на сестра си. Трил само кимна леко за сбогом. Не бе така изискано както й се искаше, но дори най-малката от семейството съзнаваше колко е опасно да привлече вниманието на похитителите.
— Иди право при динозавърските или при човешките власти — напътстваше я майка й. — Разкажи им за нашето бедствие и какво става тук.
— Непременно. — Кеелк се поколеба. — Знам, че тези хора са невежи и нецивилизовани, но нали няма да ви наранят, ако успея да избягам?
Хисаулук се насили да говори убедително:
— Едва ли ще допуснат, че имаме нещо общо с бягството ти. Вързани сме здраво. Ще предположат, че сама си успяла да се освободиш. Не знаят езика ни — значи няма как да ни разпитват. Според мен дори през ум не им минава, че сме в състояние да разговаряме помежду си.
Извърна се да погледне пазача. Човекът ровеше нещо лъскаво между краката си. Проблясващи камъчета, забеляза Хисаулук. През целия дълъг преход из каньона тези хора не спираха да вдигат по-лъскавите камъчета. Питаше се защо. Вероятно похитителите им имаха слабост към слюдата.
— Сигурна ли си, че ще успееш да се освободиш? — попита шепнешком Хисаулук.
Тя кимна.
— Трябва само малко да завъртя крака и този ужасен прът между глезените ми ще падне. А останалите въжета ще разкъсам, преди да побягна.
— Тогава върви, дъще. Тичай като вятъра. Тичай, сякаш се състезаваш за голямата награда на стадиона в Соропол. Тичай, както никога не си го правила досега. Каквото и да се случи, каквото и да чуеш, не поглеждай назад.
Щеше й се да извие гръб в знак на съгласие, но вместо това само кимна — предпочете да не вдига шум повече от необходимото. Хвърли бегъл поглед: похитителите бяха все така по местата си. Неколцина бяха приключили с яденето и стояха облегнати по дървета. Очите им бяха затворени, а шапки или цветни носни кърпи покриваха лицата им. И едрият мъж — водачът — скоро щеше да се наяде. Тя подозираше, че тогава всички ще поемат на път.
Никой не гледаше към нея, включително и пазачът. Едва ли щеше да й се отдаде по-добра възможност.
Вдигна левия си крак, леко го изви и го тръсна. Въжетата се плъзнаха до глезена й, после паднаха. Повтори движението с другия крак; парчето дърво тупна тихо върху листата, които покриваха земята. Отпусна ръце надолу и ги разтърси, та въжето да се изхлузи. С освободените си вече ръце се отърва от въжетата, обрамчили бедрата й. Последно свали примката от врата си.
Беше свободна.
Възможно бе докато махаше примката да е прошумоляла или просто изостреното внимание на пазача да е уловило дори и най-предпазливото движение зад гърба му, но той се извърна и се вторачи в нея.
— Ей! Ей! — Стана и се провикна към другарите си. — Един от зверовете се освободи!
Преди да приключи с тревожните си викове, преди сепнатите крясъци на останалите хора да изпълнят въздуха, с един скок Кеелк преодоля повален ствол и се шмугна в гората: дългите й стройни крака яростно тупаха по земята.