Зад нея се чуваха човешки викове, пълни с гняв и смайване. Спазвайки съветите на баща си, тя не хукна назад, а се насочи по неизвестния път напред. Гледаше право пред себе си дори когато няколко ехтежа като тихи гръмотевични избумтявания минаха покрай ушите й. Тя, разбира се, знаеше техния произход, но защо всички човешки същества наоколо искаха да пускат фойерверки, оставаше загадка за нея. Подозираше обаче, че за разлика от изстрелваните в небето ракети и звездни порои, които тя познаваше от годишните фестивали, тези, които свистяха около ушите й, имаха друго предназначение.
Фойерверките криеха и опасност. Беше чувала за хора, изгорени от тях; а имаше и дори по-лошо пострадали. Производителите пренебрегваха тези рискове, само и само да донесат красота в Динотопия. Не знаеше какво целят хората зад гърба й, но се съмняваше, че е красота.
Никакви блестящи светлини не лумваха пред очите й, небето не се осейваше с водопади от разноцветни звезди. Нещо като раздразнена оса прехвърча покрай главата й, но тя нито я видя, нито долови миризмата й. Странни фойерверки, мина й през ума, докато тичаше.
Скочи поне двадесет сантиметра над поредния дънер, ала откри, че вече не може да тича напосоки. Обърна се назад: преследваха я половин дузина хора. Докато ги оглеждаше, един спря и насочи към нея дълга метална тръба.
Значи стреляха по нея с фойерверки! Опитват се да я изгорят или да я зашеметят със светлината. Само дето не се виждаше никаква светлина. Като си помисли, че това са най-странните фойерверки, които някога е чувала, тя все пак сведе глава и използва тялото си, за да се предпази.
Отекнаха още два изтрещяващи звука и друга невидима оса причини разхвърчаване на трески от дървото точно пред нея. Зави надясно и се постара да ускори крачка. Макар и не така бърза като възрастните, беше подвижна и в добра форма.
Няма никаква красота в техните фойерверки, помисли си тя, точно както им липсва красота на самите тях.
Чуваше заглъхващите им викове, надушваше гнева в тона им. Лишеното от красота трещене сега се чуваше отдалеч и онези невидими оси вече не прелитаха край нея. Възможно е запасите им да са се свършили. Тя непрекъснато криволичеше ту наляво, ту надясно и знаеше, че се е превърнала в трудна мишена.
Вече не ги чуваше зад гърба си, но още часове наред — поне така й се стори — не намали темпото. Дървета, цветя, изкусителни плодове и препречващи се клони прелитаха край нея. Веднъж някакви едри тръни я одраскаха от ляво и усети болка. Трепна, погледна и видя кръв. Но дори тогава не поспря. Държеше ръце пред гърдите си като молеща се богомолка и тичаше ли, тичаше.
Каквото и да се случи, каквото и да чуеш, не поглеждай назад, й бяха казали. Макар и раздирана от любопитство, положи всички усилия да изпълни заръката. Знаеше, че тича не само за да спаси своя живот, но и живота на цялото си семейство.
Напред все така се простираше непознат район от Дъждовния басейн, но тя отчаяно се молеше това да продължава.
Първи хукнаха да я гонят Мкузе и Анбая — те са оказаха и най-близо зад бегълката. Скоро обаче разбраха колко безнадеждни са усилията им и спряха — изчакаха останалите да ги настигнат. Тежко запъхтеният от горещината зулу извади кърпа от джоба на панталона си и избърса стичащата се по гърдите му пот.
— Видя ли това същество? Тича като същински щраус.
— Толкова е бързо! — Анбая се стовари върху влажната мека земя и отпусна ръце върху коленете си. — А е още малко. Като момче бях най-бързият в моето село, но се съмнявам, че дори тогава бих го догонил.
— Не и в тези гори.
Далеч от другарите си те се почувстваха странно изолирани. Мкузе намираше обстановката за крайно неуютна. Откри, че нервно оглежда околните дървета. Няма причина за безпокойство, увещаваше се той. Откакто стъпиха на брега, като се изключат пленниците им, не бяха виждали нищо по-едро от птица. И все пак, неизвестно защо, по гърба му пробягваха тръпки. Усещаше нещо, но не го виждаше. Ако си беше по родните места, щеше да се допита до племенния сангома, но понеже знаеше, че в радиус от хиляда километра няма жрец, спотаи безпокойството си.
А и едва ли наоколо би се намерило нещо по-ужасно от гнева на Блакстрап, пред който съвсем скоро щеше да се наложи да се изправят всички.
— Трябва пак да проверим въжетата на останалите — повтаряше Анбая. — Капитанът ще бъде бесен.
— Нека. — Мкузе кимна към масивната зелена стена от растителност, погълнала плячката им. — Сред това няма да успеем да намерим животното.