Високо в клоните продължаваха да врякат недоволно птици, обезпокоени от изстрелите на пиратските пушки.
— Какво стана?… Хванахме ли го?… Къде отиде?
Останалите бяха догонили двамината, оглавили преследването.
— Избяга — лаконично съобщи Анбая. — Оказа се прекалено бързо.
Изтощените мъже започнаха да мърморят объркано.
— Е, поне ще вардим едно по-малко. Така смятам аз — заключи Самюел.
— Остават ни още четири звяра — обяви Уатфорд. — Ще се погрижим никой от тях да не избяга.
Копърхед кимна.
— Ще се наложи капитанът да се задоволи с тях. Може пък да хванем друго.
Треганг не изглеждаше особено оптимистичен.
— Какво ще му кажем?
Едрият зулу сви рамене.
— Истината. Оказа се прекалено бързо за нас и избяга. Тичаше все едно дяволи го гонят по петите. — Засмя се. — Впрочем, сигурно ни е взело за дяволи.
Няколко немощни изхилвания посрещнаха плахия му опит за хумор.
Като разбра за бягството, Блакстрап изригна като бордово оръдие. Както винаги в крайна сметка Смигинс успя да го поуспокои — подобно на Мкузе посочи, че все още разполагат с четирима пленници и ако късметът е на тях на страна, възможно е да срещнат и други такива зверове. Колкото до самите пленници — те реагираха на бягството на себеподобното си, втренчвайки поглед в похитителите като тъпи животни, каквито очевидно бяха.
Смигинс и другарите му щяха да останат смаяни, ако имаха и най-бегла представа какви емоции владеят в момента пленниците им.
Ръмжащ под нос като мечка, обезпокоена по време на хранене, Блакстрап се задоволи да привика окаяния пазач и така го фрасна по главата, че ухото на клетника разцъфтя като карфиол. Морякът не се оплака; дори реши, че е извадил късмет, защото капитанът не държеше сабя или нож.
Смигинс положи всички усилия да развесели своя приятел.
— Не го приемай надълбоко, Брогнар. Кой знае какви чудеса се крият зад следващото дърво! При малко повече късмет сигурно ще срещнем още по-необикновени зверове.
— Да, прав си, Смигинс. Предполагам, че си прав. Често си прав. — Обзет от внезапно безразличие, махна към посоката, в която бе поел беглецът. — Да върви. Ще ни послужи за урок. — Огледа внимателно с присвити очи екипажа си. — Винаги се учете от грешките си. Аз винаги съм го правил, по дяволите. Затова съм още жив.
Мъжете нададоха пълни с облекчение радостни възгласи. В сравнение с очакванията им, реакцията на капитана се оказа почти дружелюбна.
Никой нямаше представа колко точни са думите на помощник-капитана, че могат да срещнат други зверове. Но ако ги бе споходило дори най-бегло предположение какви са съществата, които наричаха Дъждовния басейн свой дом, ентусиазмът им определено не би бил толкова голям.
VII
Кеелк тича, докато остана съвсем без сили. Краката я боляха. Спря до висока секвоя. Дишаше учестено, но се стараеше поне да е тихо. Въртеше глава наляво-надясно и се ослушваше за най-малкия шум. Независимо от размерите си, господарите на Дъждовния басейн проявяваха способността да се промъкват през горите с невиждана предпазливост и хитрина; умееха да стоят абсолютно неподвижни — изглеждаха заспали или в безсъзнание — и дебнеха някое невнимателно същество да мине покрай тях.
Цивилизованите динотопианци, пътуващи през тяхна територия, ги хранеха така добре, че изобщо не им се налагаше да ловуват. Тласкани обаче от древен нагон, лишени от логика и здрав разум, на тях винаги трябваше да се гледа като на опасност. Всички обитатели на Динотопия научаваха това от най-ранна възраст.
Затова при всяко птиче изчуруликване наблизо, при всеки внезапен скок на насекомо от листо върху някоя клонка, Кеелк анализираше звука и движението, за да разбере съвсем точно естеството му. Всеки храст, всяко дърво криеше потенциално неизвестни заплахи. Намираше се в Дъждовния басейн и то сама, съвсем сама. Колко далеч бе от познатата, цивилизована Корнукопия!
С пълно съзнание за поетия риск, тя се приближи на пръсти до брега на близкото поточе и сведе глава да пие: поемаше водата, грациозно извивайки врата и гърба си. Хладната течност успокои гърлото й. Наистина ли се спаси от ужасните хора? От доста време нито ги бе виждала, нито ги бе чувала. Но това не означаваше, че се намира в безопасност. Беше избягала единствено от тях. Една угроза бе заменена от друга.
Изправи се в целия с ръст от метър и осемдесет и се отправи към скалите, мяркащи се между процепите на дърветата. Най-после стигна до каменната стена, ала тя се оказа прекалено стръмна и ронлива. Надеждата да се изкатери по нея угасна.
Да избягва каньона, по който дойдоха, поръчаха родителите й. Следователно трябваше да се насочи не на изток, а на запад. Не беше зле — и без това планинските селища на Бакбоун се намираха в тази посока.