Съобрази, че до голата каменна стена е съвсем на открито; Затова отново навлезе в гората и пое на изток, прикривайки се из растителността. Вече беше напълно убедена, че преследвачите й са я загубили; престана да се притеснява за тях и за невероятно агресивните им фойерверки.
Спря едва когато нощта напредна дотолкова, че всяко по-нататъшно предвижване стана невъзможно. Изкълчен глезен или счупен крак биха я забавили къде-къде повече от малко сън. А и определено се нуждаеше от почивка.
Намери плитка хралупа под скупчени филодендрони и се свря колкото успя по-навътре. Широките зелени листа я прикриваха от чужди погледи, а и я предпазваха от започналия да вали дъжд. Имаше вероятност по това време на годината да се превърне в порой и тя бе благодарна за импровизирания подслон.
Свита в тъмнината, слушаше непонятни звуци — никак не беше сигурна дали иска да ги определи — и се чувстваше по-самотна от когато и да било през живота си. Без да спира да се терзае за съдбата на семейството си, известно време остана в плен на горските гласове. Най-после се предаде на неспокоен сън.
На няколко пъти я обезпокои шум от пречупване на клони в далечината, но нищо не се приближи и до ноздрите й не стигна миризмата на пагубните тела, от които така се страхуваше. Веднъж от гърлото й неволно се изтръгна жален вик. Ужасена, тя се мобилизира да не се повтори, за да не привлече нежелано внимание.
С настъпването на утрото я събуди шум от нещо огромно, което решително наближаваше сред дърветата. Застанала мигом нащрек, тя премигна и погледна листата, осветени вече от изгрева. Очите й обходиха околността, а ноздрите й се разшириха.
Шумът се усилваше. Тя сви врат и прибра глава колкото е възможно по-близо до раменете. Не смееше да помръдне. Бяха й казвали как да постъпва в подобно положение, но само между другото. Указанията по въпроса бяха кратки, защото практически не съществуваха такива инциденти — никой не ходеше на следобедна разходка в Дъждовния басейн.
Както често обаче се случва, когато знанието се окаже недостатъчно, се пробуждат инстинктите.
Напълно неподвижна, с широко отворени очи, тя наблюдаваше как една малка планина минава през дърветата вдясно от нея. Главата на съществото бе близо до короните и се извисяваше над повечето папрати. Сияещо жълтеникаво око с големина на половината й череп премигваше в мъглата.
Съществото представляваше само контур, но от него лъхаше мощ и сила — още по-ужасяващи, понеже не бяха видими. Беше доволна, защото не виждаше извитите остри зъби. Тя знаеше, че изпълват кръвожадната му паст. Не виждаше и мощните предни крайници с по три пръста, които се свиваха и разпускаха, готови да разкъсват и унищожават.
Алозавърът беше едър — сигурно десет метра от носа до опашката — и тежеше много тонове. Макар да не го виждаше ясно, чуваше ритмичното хъф-хъф от дишането му. Дробовете му работеха като ковашки мехове. Ако му хрумнеше, тя щеше да се превърне в скромен ордьовър за неутолимия му апетит.
Затаи дъх, когато съществото сведе глава към земята и подуши. Диря ли следваше? И ако беше така — дали не е нейната?
Не, реши тя, без да се страхува от опасността — той дойде от юг й не може да е пресякъл дирята й. Но какво ще стане, ако долови миризмата й сега? Тя се съмняваше, че е възможно след снощния обилен дъжд, но така или иначе алозаврите притежаваха изключително изострено обоняние. Ако открие скривалището й, как ли ще успее да го вразуми? Тя не знаеше много от диалектите на карнозаврите, но понякога бе възможно да се разговаря с тях. Доста ще зависи от това колко точно е гладен. Карнозаврите имаха лошия навик първо да хапят, а после да разговарят.
Тя имаше едно-единствено предимство: не би осигурила кой знае колко храна за израснал алозавър. Дано този реши, че не си струва труда да се занимава с нея. Няколко хапки кокали и твърда кожа — това представляваше тя. Не ставаше дори за лека сутрешна закуска.
Тази мисъл не я утешаваше обаче кой знае колко.
Стоеше напълно неподвижна и се опитваше да си внуши: аз съм камък. Сиво петно в гората. Тук няма нищо живо, нищо, годно за ядене.
Алозавърът вдигна масивната си челюст, издиша дълбоко и разклати глава. Дали пък не надуши нещо, което не му допада? Спори и гниещи листа покриваха земята на екваториалната гора. Ако бе попаднал на дирята й предишната вечер, преди обилния дъжд, тя не се съмняваше, че щеше да я надуши на секундата. Но сега пътеката, по която мина, бе осеяна с гъби и други объркващи миризми.