Неземният провлачен вой се разнесе над гората за втори път. Необичайната му звучност пронизваше ухото и проникваше в костите. Смигинс постави ръка на слепоочието си и поклати глава. Какво ли същество е в състояние да издава подобен звук?
Блакстрап нагласяваше кърпата върху голия си череп. Докато го гледаше, Смигинс му се възхищаваше. Капитанът бе така закоравял, че не се стряскаше от нищо. Дори самият Луцифер да се бе материализирал пред тях, Блакстрап тутакси щеше да се изправи насреща му. Независимо дали ставаше въпрос за саби, ругатни или игра на зарове, капитанът не отстъпваше пред никакво предизвикателство.
Блакстрап, разбира се, щеше да заложи първо душите на екипажа си — помощник-капитанът знаеше това отлично. Капитанът беше смел до безразсъдност, но не и глупав.
Провлаченият звук се разнесе отново. Мъжете огледаха короните на дърветата и върховете на скалите, но не видяха нищо.
Треганг стискаше здраво индонезийската си кама.
— Господарят Буда е дал гласове на много същества, но нямам представа как изглежда това.
— Да — съгласи се Копърхед и опря гръб в раменете му, докато и двамата оглеждаха гората. — Никога не съм чувал подобно нещо.
— Аз съм чувал.
Обърнаха се към един от другарите си, който рядко говореше. Избягал от разгневени членове на собственото си племе, както и от белите власти на Орегон, накрая Чумаш се озова в Хонконг, където темпераментът и инстинктите му го насочиха да се присъедини към екипажа на „Кондор“. Държеше пушката си с две ръце и съсредоточено оглеждаше короните на дърветата.
— Ти ли? — присви очи Блакстрап. — Къде?
— Сред планините на родния ми Орегон. Прилича на рева на уопити, само дето е много по-дълбок.
Капитанът незабавно се обърна към помощника си.
— Какво е уопити, Смигинс?
— Не знам, капитане.
— Аз знам. — Сега вниманието се насочи към Йохансен. — Говори за американския лос.
— Да — кимна Чумаш. — Уопити. — Звукът се чу отново и разтревожи още повече мъжете. Американският индианец внимателно огледа заобикалящата ги зеленина. — Белите хора наричат този звук „тръбене“.
— Тръбене, значи? — Блакстрап сведе оръжието си. — Не се страхувам от никакъв лос, колкото и да е голям. Трябва да проверим, не смяташ ли, Смигинс?
— Щом така казваш, сър — отвърна помощникът му, изпълнен със съмнения.
— Не, капитане — намеси се Андреас с широко отворени очи. — Този звук не го издава обикновено животно.
Блакстрап изсумтя.
— За нас обикновените животни нямат никаква стойност, човече, макар че ако се окаже роднина на лоса, става за ядене — така съм чувал.
— Много са вкусни — потвърди Чумаш.
Перспективата за добра храна поуспокои донякъде тревогата на екипажа.
— Наблюдавайте птицеподобните — посъветва Блакстрап хората си. Бегъл поглед показа, че пленниците им не обръщат внимание на звука. — Те познават опасностите на тази страна. Щом не реагират, логично е да предположим, че каквото и същество да издава този звук, то не представлява заплаха.
Мъжете обмислиха думите му и най-после се успокоиха; не за пръв път се възхитиха от способността на капитана си да се оправя във всякаква ситуация.
Смигинс се усмихна.
— Ха, Брогнар Блакстрап, като те слуша човек, ще си помисли, че си привърженик на научния подход.
— Внимавай какво приказваш, Смигинс. Няма да търпя насмешки.
— Да, сър, но това бе компли…
— Казах да млъкнеш!
Смигинс затвори уста. Блакстрап бе като бомба, която постоянно заплашваше да избухне: човек никога не знаеше дали някоя невинна дума или постъпка няма случайно да запали фитила. Понякога бомбата тлееше, понякога дори се усмихваше, но винаги бе на път да избухне в лицето ти.
До ушите им долетя нов звук — различен от предишния. Определено обаче го издаде същото същество. Загнездваше се в съзнанието.
Блакстрап размаха сабя.
— Хайде да видим за какво става дума.
Извърна се и пое по посока на звука, следван от екипажа си. Мъжете не изпускаха от поглед пленниците, да не би да организират друго хитро бягство.
Птицеподобните ги следваха покорно, продължавайки да демонстрират безразличие към виковете, дори когато станаха по-високи. Ободрени от това, хората на Блакстрап нямаха търпение да установят източника на неземните стонове.
Не след дълго стигнаха до място, където не растяха дървета. Не беше нито поляна, нито бързотечаща река, а добре отъпкана пътека, широка като магистрала в Бостън. Почвата бе отъпкана толкова здраво, че изглеждаше павирана. В далечния й край отново се появяваше екваториалната гора в цялата си пищност.