Храстът почти прикриваше Уил и големият соропод едва не го подмина. Подобно на всички от неговия вид имаше отличен слух. Според библиотекаря Налаб се бил развил до такова съвършенство още през древността, за да може да долавя приближаването на хищниците мародери.
Брактозавърът леко пое въздух с ноздрите, разположени на върха на носа му — знак, че се извинява. Уил погали зеленикавата муцуна и се усмихна, за да покаже, че не е наранен. После бързо се извърна, защото главата насреща му потрепери и се тръсна. От кихането отлетяха половината листа на храста, до който стоеше Уил. Брактозавърът отново поднесе извиненията си.
Сороподите бяха сред най-възпитаните динозаври; дължеше се на огромните им размери. Понеже не успяваха да преодолеят вродената си тромавост, компенсираха, като в присъствието на доста по-дребните от тях се движеха изключително внимателно… което означаваше в присъствието на почти всички. Уил направо се смая, когато за първи път видя един да крачи по улица на Уотърфол сити. Беше впечатляващо да срещне тридесет тонен динозавър така близо.
— Няма страшно — обяви Уил на гиганта. Извиси глас и се обърна към ръководителката на другата група: — Гейна, готови ли сте?
Тя му махна ентусиазирано, подкрепена от одобрителните викове на половин дузина тийнейджъри. Уил се дръпна от храста, за да прегледа своята група.
— Готови ли са всички? Този път ще ги бием!
И тези шест младежи и девойки нададоха одобрителни викове.
Добър скачач не би се затруднил пред малкия горски поток, който разделяше двете групи, защото водата представляваше по-скоро символична бариера. Уил стъпи до ръба на потока, вдигна с две ръце дебелото пет сантиметра въже и го притисна към лявата си страна.
— Готови ли сме? — Весело проехтяха половин дузина млади гласове. Уил попита високо онези от другата страна на потока: — На три, Гейна, става ли? Едно, две… три!
Отборът на Уил мигом заби пети в земята и започна да дърпа… И почти толкова бързо откри, че другата група успява да ги потегли към потока.
Два динозавъра стискаха с уста краищата на въжето. Къс Крак — подрастващ мъжки брактозавър — подсилваше отбора на Уил, а Зъбатко, млад камарозавър, дърпаше за тима на Гейна. И на години, и на бой Зъбатко беше по-голям от Къс Крак, но състезанието бе равностойно, защото брактозаврите, чиито предни крака са по-къси от задните, са особено добри при играта „дърпане на въже“.
Докато го влачеха към водата, Уил се питаше дали е преценил правилно склона. Ако беше много по-стръмен от отсрещния, където се намираше Гейна и отборът й, неговият екип нямаше никакви шансове. После плъзгането му надолу спря — Къс Крак беше забил решително пети в пръстта. Децата, хванали въжето зад него, нададоха радостни възгласи, докато двата динозавъра пухтяха и сумтяха като локомотиви.
Под триумфиращия вик от отсрещния бряг Уил се плъзна във водата. Къс Крак се напрегна и успя да го издърпа назад. Не се безпокоеше, че се е намокрил. В такова горещо и влажно утро — нещо необичайно за Тритаун — беше доволен да се поразхлади.
Дойде в Тритаун не само да продължи образованието си, както баща му настояваше, но и да се отплати за помощта, която всички от Динотопия им оказаха. Откри колко му е приятно да работи с други. Като квалифициран, макар и стажант-пилот на скайбакс, му се въртеше идеята да стане инструктор по летене под ръководството на майстор Оолу. Това означаваше да натрупа известни практически умения в преподаването.
Както мъдрият Налаб му бе казал:
— Ако ще ставаш преподавател, винаги трябва да си и ученик. Живял съм над сто години и съм прочел хиляди книги, но всяко новопридобито знание само ми напомня колко невеж съм всъщност, защото неизменно ми загатва за непознати неща, за които нищо не знам.
Предложиха на Уил работа в един от младежките лагери на Тритаун и той прие с радост.
Изпитваше голямо удовлетворение да помага. Грижеше се за поверената му група, а всички участници в лагера — включително ръководителите и инструкторите — намираха за смайващи и малко деморализиращи разказите му за съвременния външен свят. Особено ги забавляваше представата за парите.
Цели шест години той и баща му живееха в новия си дом; постоянно научаваха нещо и преуспяваха. Сега Уил играеше на теглене на въже с дванадесет деца, не много по-малки от него, и с две същества, чиито размер и сила биха накарали дори Херкулес да се замисли, и за които се смяташе, че отдавна са изчезнали.
Дванадесетте деца участваха на шега в играта. Макар и напълно искрени, усилията им не подвеждаха никого — най-малкото тях. Сборът от теглото на всички представляваше частица от масата на един брактозавър и даже най-усърдните им старания не биха допринесли с нищо за изхода от състезанието. Което и не беше целта. Значение имаше самото участие, споделянето и общуването между човек и човек, между човек и динозавър.