Той стана от хамака и напусна къщата за гости. За прекосяване на по-големите разстояния между дърветата използваха въжена линия. Именно така се озова точно до дървото на наблюдателите на времето. Плетен ракитов стол, закрепен със здрави въжета, висеше на кабел над главите. Настани се в стола и започна да се придвижва напред, като дърпаше ту с едната, ту с другата ръка, а краката му се клатеха във въздуха, поне на двадесет метра над земята.
Стана от стола люлка и тръгна по клон, обезопасен с въжени парапети. Приближи се до ствола. Обърна глава назад и различи издигащите се редици на подвижни стълби и плетеница от въжета. Краят им се губеше край кората на червеникавокафяво дърво. Платформата на наблюдателите бе здраво прикрепена близо до върха на дървото, на около стотина метра над земята.
Двама по-възрастни мъже оправяха парапетите на площадката. Трети, седнал до нещо като барака, записваше данни в дебела тетрадка. Уил долови погледите на работещите и се приближи към третия мъж. Той откъсна очи от тетрадката, забеляза емблемата върху ръкава на новодошлия и се усмихна учтиво.
— Мога ли да направя нещо за теб, чирако?
Уил отвърна на усмивката и посочи нагоре.
— Тази вечер Линиати ли отчита данните?
Събеседникът му кимна.
— Да. Горе се чувства като птичка в гнездото си. Скоро ще слезе, ако искаш да поговориш с него.
— Не. — Уил вдигна глава в безполезен опит да види най-горните клони на секвоята. — Искам да се кача.
— Така ли? — Съсухреният писар внимателно изгледа посетителя си. — Правил ли си го?
— Сега ще ми бъде за първи път.
— Разбирам. Ако не възразяваш, ще попитам: откъде това желание да се изкачиш до върха на някакво си дърво, след като вече си се обучавал за пилот на скайбакс и така нататък.
Уил му се усмихна.
— Защото не съм го правил преди.
— Очевидно не те е страх от височини — промърмори старият мъж. — Катеренето обаче няма нищо общо със седенето в меко седло. Ако паднеш, дървото няма да се огъне надолу и да те поеме.
— Знам. Затова искам да го направя.
Писарят се ухили.
— Опитай тогава, чирако, и късмет.
Уил посегна към първата брънка на най-долната стълба, но се спря.
— Линиати няма да има нищо против, нали?
— Да има нещо против ли? — Писарят потопи писалката в плитко бурканче с амонячно мастило. — Там горе той никога няма компания.
— Някои хора не обичат компания.
Леко раздразнен, старецът направи нетърпелив жест.
— Да приказваш ли искаш, или да се катериш? Качвай се, чирако. Ти за какъв го мислиш Тсуана? За негодник от Дъждовния басейн ли? Ще бъде предоволен от посещението.
И писарят отново се съсредоточи в работа си.
Уил кимна, пое дълбоко въздух и започна изкачването: внимаваше във всеки момент едната му ръка или крак да е промушена във водещите въжета.
На места минаваше през тунели от кабели, които се полюшваха под неговата тежест. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече се усилваше вятърът, а потискащата влажност от изминалите няколко дни се превръщаше в неприятен спомен. В това отношение извади късмет, защото се потеше изобилно. Хвърли поглед надолу — вече не различаваше земята, нито дори клона на писаря; виждаше се само оплетен гъсталак от листа и клони. Ако някой се страхува от височини, никога не би се справил. Уил се бе научил да прави сложни маневри върху гърба на гигантския куетзалкотлус и тук се чувстваше в свои води.
Преди близо шест години направо смая екипажа на трансокеански плавателен съд: изкачи се пъргаво до върха на главната мачта и то по време на разразила се буря, която впоследствие изхвърли него и баща му до бреговете на тази динозавърска страна. Станцията на наблюдателите на времето бе монтирана върху дърво, доста по-високо от мачтата, но много по-стабилно.
Най-сетне видя площадката за наблюдение, изградена от здрави талпи; преодоля и последните няколко брънки по стълбата до върха. Вече много по-малко иглички драскаха бузите му, а и клоните оредяваха. Стъпи върху грубата платформа, изправи рамене и поздрави наблюдателя на времето.
Линиати се извърна да отговори на посетителя и тозчас по лицето му се изписа широка усмивка.
— Уил Денисън, нали? — Протегна ръка, която Уил сграбчи с готовност. — Аз съм Линиати, от шеста майка Тсуана — обяви той традиционния поздрав на Динотопия. — Чувал съм за теб.
— И аз за теб.
Наблюдателят на времето не бе много по-възрастен от него, прецени Уил. На двадесет-двадесет и пет години.
Линиати се засмя.
— Чувам, че бързо се учиш. Запомняш не само имена, но и информация.