— Каза, че „Долфин“ бил заловен близо до остров Реюнион — повтори Сам. — Колко близо до Санта Мария?
— На няколко морски мили от брега. Според легендата Буут и екипажът му тъкмо се връщали от набег там.
— Отмъквайки монетите на Аделиз — довърши Реми.
— Да, така се говори. Същото пише и Демон Молиньо в официалната си жалба до Луи XIV, кралят на Франция.
— Да видим дали съм разбрал — рече Сам. — Буут и останалите бегълци от „Долфин“ взимат със себе си монетите на Аделиз, после се срещат с Боуен. Отвличат „Спийкър“ и се насочват към Занзибар, където… какво? Заравят съкровището си на остров Чумбе? Спускат го в плитчините, за да си го вземат по-късно?
— Или „Спийкър“ така и не се е спасил — допълни Реми. — Може разказите да грешат и той да е потънал в канала.
— Осланяме се на неясна формулировка — отвърна Селма. — Така или иначе, ясно е, че вашата монета е от тези на Аделиз.
— Въпросът е — онова камбаната на „Спийкър“ ли е? — рече Сам.
Глава 4
Занзибар
Бурята, разразила се над острова в малките часове, по зазоряване вече беше отминала. Въздухът беше чист и свеж, а росните листаци около бунгалото блещукаха. Сам и Реми седяха на задната веранда, в посока към плажа, и закусваха плодове, хляб, сирене и силно черно кафе. В дърветата наоколо цвърчаха скрити птички.
Изведнъж един гекон с размерите на кутре се покачи по стола на Реми, претича през скута й, залъкатуши между чиниите на масата и накрая избяга по стола на Сам.
— Някъде е завил погрешно, като че ли — отбеляза Сам.
— Влечугите ме харесват — отвърна Реми.
Изпиха по още една чаша кафе, прибраха масата, приготвиха си раниците и слязоха на плажа, където бяха закотвили корабчето. Сам метна раниците през перилата и помогна на Реми да се качи.
— Котва? — извика тя.
— Ей сега.
Сам приклекна до пясъчната котва, оформена като свредел, освободи я и я подаде на Реми. Тя изчезна, а краката й затупкаха по палубата. След няколко секунди двигателят забръмча и запръска вода на празни обороти.
— Намали — извика Сам.
— Прието.
Когато чу перката да се върти, Сам се подпря на корпуса, зарови крака в пясъка и го избута навътре. Щом корабчето заплава свободно във водата, той се протегна, хвана се за най-ниската пръчка на перилата и се преметна на борда.
— Остров Чумбе? — обади се Реми от кабината.
— Остров Чумбе — потвърди Сам. — Имаме да разрешаваме загадка.
Бяха на няколко мили на северозапад от Затворническия остров, когато иззвъня сателитният телефон на Сам. Той седеше на палубата и подреждаше екипировката. Вдигна. Селма.
— Имам добри и не дотам добри новини — рече тя.
— Първо добрите.
— Според наредбите на танзанийското министерство на природните ресурси, мястото, на което сте намерили камбаната, се намира извън границите на резервата. Там няма риф, така че не е необходима протекция.
— А недотам добрите?
— Все пак важи законът за морските води — „без специални методи на изравяне“. Недоизяснено звучи, но ми се струва, че ще ви трябва нещо повече от хилки за тенис на маса. Пийт и Уенди проверяват как стои въпросът с добиване на разрешителни — съвсем дискретно, разбира се.
Двойката Пийт Джефкоут и Уенди Кордън — стройни руси калифорнийци с бронзов загар, бяха завършили съответно археология и социология и работеха като чираци на Селма.
— Хубаво, дръж ни в течение.
След като спряха за кратко на доковете в Стоун Таун, за да заредят гориво и провизии, продължиха надолу по каналите на занзибарските острови. Час и половина плаваха лениво, преди да стигнат до координатите на камбаната. Сам спусна котвата. Въздухът беше съвършено спокоен, небето — синьо и празно. Тъй като Занзибар се намираше непосредствено под Екватора, тук юли се падаше не през лятото, а през зимата и температурата нямаше да надвиши двайсет и шест-седем градуса. Чудесен ден за гмуркане. Сам вдигна на фала червеното знаме с бяла диагонална ивица — „Около съда има гмуркачи“ — и се присъедини към Реми на задната палуба.