Дайдел кимна в поздрав.
— Секретарката ми помага. Надявам се, че не възразявате. Малко изоставам от технологията.
— Няма проблем — увери го Реми.
— Предполагам, че нямате търпение да поговорим за находката ви, така че минавам право на въпроса. Първо, за снимките, които ми изпратихте. Съдът сам по себе си не е уникален: с форма на кану, два поплавъка, една мачта. Размерът обаче е впечатляващ. Сигурно не ви казвам нищо ново, но гравюрата на носа поразително много напомня на Кецалкоатъл, Пернатата змия, бог на ацтеките.
— И ние така предположихме.
— Говорихме за него — каза Сам, — но какво е значението му?
— Както в повечето митологични системи на ацтеките, Кецалкоатъл играе различни роли в зависимост от обстоятелствата. В някои случаи е свързан с вятъра, планетата Венера, изкуствата и познанието. Бил е патрон на жреците. Вярвало се е също така, че е разделил земята от небето, както и че е играл основна роля за създаването на човечеството.
— Доста дини под една мишница — отбеляза Сам. — А какво ще кажете за другата гравюра — тази на кърмата?
— Очевидно е някаква птица, но не я разпознавам. Що се отнася за пергамента… той е копие на Кодекса на Орисага, но предполагам, че и това ви е известно.
— Да.
— А знаете ли, че може би то е единственото?
— Не, това не знаехме.
— Смяташе се, че изобщо не съществуват копия; само оригиналът. Ето я историята накратко: твърди се, че Хавиер Орисага, от Обществото на Христа, пристигнал в Мексико като част от завоевателните сили на Кортес. Водел със себе си цяла орда от монаси, най-вероятно с идеята да покръсти диваците. Няколко месеца след като написал Кодекса, властите му наредили да се върне у дома. Когато пристигнал в Испания, Кодексът бил конфискуван от Църквата. Орисага бил хвърлен в затвора и разпитван в продължение на две години, заклеймен от Църквата и държавата и в крайна сметка освободен. Напуснал Испания и заминал за днешна Индонезия, където останал до смъртта си през 1556 година.
— Пак Индонезия — промърмори Сам. — Професоре, а знаем ли къде точно в Индонезия?
— Не съм сигурен, но мога да проверя. А този кодекс, Реми… къде го намерихте?
— В Африка.
— Интересно. Ако е автентичен, това е невероятна находка. Подложихте ли го на проверка?
— Не още.
— Рано или късно ще трябва да го направите. Нека засега да допуснем, че е автентичен. В него има редица неща, които са не само впечатляващи, но може би повратни за историята.
— Имате предвид, че е бил диктуван на Орисага от последния ацтекски цар?
— Не само това. Трябва да призная, че горната част ме изуми. А долната… Ето какво ме порази: сцената в средата на пергамента ясно изобразява плаването на голям брой съдове. В долния ляв край смятам, че е показано пристигането на ацтеките на място, което в бъдеще ще се превърне в тяхната столица Теночтитлан.
Като видя смаяните им изражения, Дайдел се засмя и продължи нататък:
— Нека освежа представите ви за ацтеките. Според легендата те разбрали, че са открили родината си, когато срещнали орел, кацнал на кактус, да яде змия. В общи линии това е изображението на вашия кодекс. Птицата е различна, растението — също и няма змия, но темата е налице.
— Защо не е същата? — попита Сам.
— Моето предположение: става дума за нещо, което обичам да наричам МИИ: Миграционно иконографско изместване. От известно време се заигравам с тази теория. Идеята е, че при преселенията на древните народи са се променяли митовете и представите им, така че да отговарят на новата им география. Доста често срещано явление. Ако тези стари ацтеки — поради липсата на по-добър термин, — са пристигнали в Мексико девет века преди възхода на Ацтекската империя, съвсем нормално е първоначалната им иконография да се е променила; да не говорим за външността им при смесването с местното население.
Сам и Реми се спогледаха.
— Звучи правдоподобно — каза Сам.
— Добре, защото това беше лесната част — отвърна Дайдел. — Истинската изненада е изображението в долния десен ъгъл — онова, което очевидно трябва да бъде Чикомоцток. Колко внимателно го огледа, Реми?
— Не много, да си призная.
— Забелязват се редица разлики между това и традиционните изображения на Чикомоцток. Преди всичко, на входа няма висш жрец, а лицата, които обикновено се виждат струпани във всяка от седемте пещери, липсват.