Селма кимна.
— И се намират в Индонезия — добави Сам.
— Уцелихте в десетката — поздрави ги Селма. — Сега ли да ви резервирам полет или да изчакам до сутринта?
Глава 39
Палембанг, Суматра, Индонезия
Гумите изстъргаха върху чакъла, когато Сам спря встрани от пътя под едно пищно дърво капок. Покрай тях продължи да се излива непрекъснатият поток от малки коли и скутери, които надуваха клаксоните и летяха, все едно се опитваха да победят в състезание.
— Добре, печелиш — каза той. — Но преди да рискувам живота си в този трафик, като питам за посоката, нека погледна още веднъж картата.
Макар също като повечето мъже да се гордееше с вътрешния си компас, Сам беше готов да си признае, че има случаи, когато този компас се поврежда. Сега беше един от тези случаи.
Стараейки се да прикрие усмивката си, Реми му подаде картата и мълчаливо изчака, докато Сам я прегледа.
— Тук някъде трябва да е.
— Убедена съм.
За пореден път, откак бяха намерили камбаната на „Шенандоа“ в пясъците на Занзибар, се убеждаваха, че вървят по стъпките на Уинстън Блейлок. В този случай една от разшифрованите координатни точки се оказа мястото, на което Хавиер Орисага беше прекарал последните години от живота си. Знаеха, че не е съвпадение. И все пак много въпроси оставаха без отговор.
Години наред търсил произхода на „Великата зелена скъпоценна птица“ и междувременно открил истинската история за произхода на Ацтекската империя, дали Блейлок беше чул за Кодекса на Орисага и бе дошъл тук да търси негово копие или бе открил Кодекса на друго място и стигнал дотук по същата логика, както Сам и Реми? И какво бе довело самия Орисага тук: жаждата за съкровище или да научи историята на народа, на чиято гибел бе станал свидетел?
Един час след края на видеоконференцията с професор Дайдел той им се обади отново, за да им съобщи името на селото, дом на Орисага през последните двайсет години от живота му: Палембанг на остров Суматра.
Наричан „Венеция на Изтока“, през шестнайсети век Палембанг може да е бил невзрачно селце, но днес той бе не само най-старият град в Индонезия, датиращ още от седми век, но и най-големият в южна Суматра с население от милион и половина души.
Нито Сам, нито Реми имаха някакви големи очаквания какво могат да открият тук. И все пак всички следи от Занзибар насам като че ли водеха в една посока. Експедицията на Блейлок, неговият дневник, картите, кодексът, самият Орисага, а сега и докладът от лабораторията — всички сочеха към някое, все още неизвестно място в Индонезия.
— А колко по-лесно щеше да е, ако Орисага беше оставил адрес. Много несъобразително от негова страна да изчезне просто така — пошегува се Сам.
— Сигурна съм, че щеше да остави, ако знаеше, че ще го потърсим — влезе в тон Реми. — Какво каза жената на последното място — къщата червена ли е била, или зелена?
— Зелена.
Откак бяха пристигнали в Палембанг предния ден, посетиха шест местни музея и историци, специалисти по история на града отпреди холандската колонизация. До тук никой от тях не беше чувал за Орисага и всички ги бяха насочили към административния център на града, където да претърсят вестниците от последните два века.
Сам движеше пръст по картата, като от време на време поглеждаше през предното стъкло да види табелите. Накрая я сгъна и със самоуверена усмивка я върна на Реми.
— Знам къде съм сгрешил.
— В живота или с посоките?
— Много смешно.
Включи на скорост, изчака следващата пролука в трафика, включи се в движението и ускори.
След двайсет минути въртене по малките улички стигнаха до индустриален парк, пълен със складове. Зад него с изненада откриха тиха задънена улица с дървета и стари, но добре поддържани къщички. В края й Сам спря пред нещо, което в Щатите би могло да мине за къща стил ранчо: яркозелена с кафяви капаци на прозорците и бяла ограда, полускрита под цъфнали в червено увивни растения.
Минаха по пътечката, изкачиха се по стъпалата на верандата и почукаха на предната врата. Чуха тропане на стъпки по дървения под. Вратата се отвори и на прага се показа бял мъж на петдесетина години с каки панталони и бяла риза с копчета.
— Добър ден — поздрави той с оксфордски акцент.
— Търсим дом Сукасари — каза Реми.
— Намерихте го, госпожо. С какво мога да ви помогна?
— Търсим един човек, монах, който може би е живял някъде тук през шестнайсети век.