— Това ли било? Аз реших, че искате да ми продадете прахосмукачка или тигани — усмихна се мъжът. — Заповядайте, моля. — Той отстъпи, за да ги пропусне във фоайето. — Казвам се Робърт Маркот.
— Сам и Реми Фарго.
— Последвайте ме. Ще направя чай и ще ви разкажа всичко, каквото знам за Индонезия през петнайсети век.
— Простете, но не изглеждате изненадан от въпроса ни.
— Защото не съм. Заповядайте, седнете. Ще ви обясня.
Той ги покани в кабинета си, чиито стени бяха покрити от пода до тавана с етажерки с книги. На пода имаше персийски килим, а върху него — масичка и мебели от ратан. Сам и Реми седнаха на дивана.
— Ей сега се връщам. — Маркот изчезна през една странична врата. Звънна порцелан и просвистя чайник. Той се върна, напълни чашите им и седна срещу тях.
— Кой ви упъти към мен?
— Една жена на име Ратсами…
— Прекрасна жена. Не знае нищо за историята на Суматра преди двайсети век.
— Тя беше останала с впечатлението, че това е музей.
— Езиково недоразумение, боя се: историк или музей. Официалният език тук е индонезийски, но има много диалекти. Вече се отказах да поправям хората. Преди десет години написах книга за християнството в Индонезия.
Очевидно тя ме е превърнала в музей. — Маркот стана, приближи се до един от рафтовете, извади книга и я подаде на Реми.
— „Бог в Ява“ — прочете тя.
— Можеше и по-зле да бъде. Издателят искаше да я озаглави: „Исус в Ява“.
— Мъдър избор сте направил — засмя се Сам.
— Щяха да ме засипят с въпроси за религиозното значение на кафето. Кошмар. Както и да е, дойдох да събирам информация за книгата си, влюбих се в това място и останах да живея тук. Това беше преди петнайсет години. Казахте, че търсите някакъв монах?
— Да, йезуит на име Хавиер Орисага. Вероятно е пристигнал в края на двайсетте години на шестнайсети век…
— А, Орисага. През 1528-а — сети се Маркот. — Живял е на около три километра от тук. Разбира се, колибата му вече не съществува. Сега там има заведение за бургери, мисля.
— Какво можете да ни разкажете за него?
— Какво искате да знаете?
— А вие колко знаете? — върна му въпроса Сам.
— Безкрайно много.
— Тогава ни разкажете всичко.
— Ще останете разочаровани. Бил е интересен човек и е положил много усилия да помогне на местните, но е бил само един от хилядите мисионери, дошли тук през последните петстотин години. Отворил библейско училище, помагал на местните болници и прекарал много време из селата, опитвайки се да спасява душите на хората.
— Чувал ли сте някога за Кодекса Орисага?
Маркот присви очи.
— Не, но съдейки по името, ми се струва, че е редно да съм чувал. Много ли трябва да се срамувам?
— Не виждам защо. — Реми му разказа накратко за историята на Кодекса, без обаче да навлиза в специфични подробности за съдържанието и произхода му.
— Интригуващо — усмихна се Маркот. — Този Кодекс как е променил отношенията му с Църквата?
— На зле.
— Значи е бил благонастроен към ацтеките. Иска ми се да знаех тези неща по-рано. Щях да му посветя цяла глава. Имаше една интересна история, но не пасваше на книгата, така че не я включих. Орисага починал през 1556 година, двайсет и осем години след пристигането си, или поне тогава са го видели за последно.
— Не разбирам — каза Реми.
— Говори се, че през месец ноември онази година Орисага обявил пред последователите и колегите си, че е открил свещено място в джунглата — не уточнил къде — и че бил на път да намери… Как беше? — Маркот замълча, попипвайки с показалец долната си устна. — А, да. Щял да намери седемте пещери или света на седемте пещери, нещо от сорта. Влязъл в джунглата и повече не се върнал. Доколкото знам, са го смятали за луд.
— Така казват — съгласи се Сам. — Значи просто влязъл в джунглата и изчезнал?
Маркот кимна.
— Никой повече не го видял. Знам, че звучи много драматично, но случаите на изчезнали хора не са рядкост и до днес. Преди петстотин години сигурно е било ежедневие. Джунглата тук е безпощадна, дори за опитни хора като Орисага. — Маркот замълча и се усмихна печално. — Наистина ми се иска да бях отделил няколко страници на този човек. Е, както и да е…
— Сигурно не разполагате с оригинални материали за историята му? — попита Реми.
— Боя се, че не. Но мога да направя нещо повече: ще ви запозная с източника си… стига да е още жив, разбира се.